в неделния храм и се моли

сбогом да няма

Студено и мрачно

есента ляга уморена

на птичи крила

Падащи листа

непослушните деца

изгонени вън

Каква красота

продавач на килими

казва за есента

Децата ритат

жълта топка на двора

есента вкара гол

По есенна шума

а не като Исус по вода

ходиш и ти е трудно

Рибарска мрежа

любовта те извлича

на светло и сухо

Вървиш по листа

употребени билети

за лятно кино

Земя небе и есен
останалото всеки

ще нарисува

Като в приказка

есента чака да мине

жълтата вода

Христина Панджаридис

Жените могат да са гласовити единствено като са бебета или пеейки в хора?!…

Задавам си напоследък този риторичен, тъп въпрос…

Защо ли? Нима няма по-интересни въпроси? Сигурно! Но други належащи няма.

Сблъсквам се с поредния случай на неразбории от висока степен в християнските семейства.

Мъжът наизустил стиховете за….”Жената да се учи мълчаливо с пълно подчинение. А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, но нека бъде мълчалива. 1 Тимотей 2:11-12.

Но нека репликираме с други цитати.

Павел в Галатяни 3:28: “Понеже няма юдиен или грък, няма роб или свободен, няма мъжки пол или женски, но всички сте едно в Христос Исус.”

Какво ни казва тук Павел – че живота в Христос създава единство, равенство и взаимност.

Стигнало се е до там – съпругата да не може да изкаже мнението си, да сподели на глас какво мисли, да има мнение… Все едно – тя няма право, нито задължение да разсъждава. Ако пък разполага със свои разсъждения – да си ги задържи за лична употреба. Например – за дневника си. Или за реване, докато шурти водата в банята.

Жената е скъпоценната дъщеря на господа.

 А я стъпкват. Обезценяват. Обезличават. Оразмеряват й някакви квадратни метра: кухнята, детската стая, пералнята, детската площадка с игрите на децата, пътя до църквата, до работното й място.

Когато наследничките на Ева са подигравани, картата на човешкия род е в опасност.

Не разбирам как един християнин, който знае и спазва заповедта: “Почитай баща си и майка си, за да…” не уважава създанието до себе си – не показва на думи и на дело почтителност към майката на децата си. Как те, сегашните малки, ще ги удостоят с обич и внимание някога родителите си, виждайки, чувайки и усещайки тъгата в дома, сълзите в очите на майка им.

Обстановката на недоизказаност, пресечена дума, несвобода създава напрежение и невидими прегради. Стабилността в брака се разкъсва и пролуките водят до опасни места… Недоволството в началото започва да капе, упорито продъължава да прави пролуки и накрая ще зашурти в силна струя.

Безпокои ме, мълчанието на жените. Една от тях ми довери, че не желае да разруши авторитета на съпруга си, но в нейното съзнание той вече е никой.

Друга направи опит да потърси помощ от приятелки. И беше настъпена, че не се смирява, че вероятно любовта, която демонстрира всеки ден не е достатъчна… Не било възможно давайки нежност да ти отговарят с грубост… Ако семейната ти любов се е изпарила… виновна си само и само ти.

Във Франция, цивилизована страна, на всеки три дни една жена е убита. Последица от насилие и мълчание. Притеснение. Страх. Срам. Статистиката не пояснява религиозната и етническа принадлежност на жертвите. Но е отнет човешки живот.

Какво ли е положението в България? Мисля си, че е още по-страшно!

По темата е едва ли не табу да се говори.

Прикрива се, ако е възможно да се измете извън погледа на деня. Жените страдат, децата изпадат в отчаяние и загърбват вярата. Омразата расте на воля, наторява с общото безразличие и гледане настрани.

“Любовта никога не отпада” – звучи в ушите ми.

Любовта!

Не гордостта, егото, желанието за командване, нетолерантността.

Ако човек не е живял сред любов и не е възпитан чрез нея – той не може да я загуби. Просто никога не я е познавал. Не я е имал и не я познава, за да я цени.

Христина Панджаридис

Често се самобичувам с въпроса дали съм достоен съд за употреба… не разплисквам ли водата безразборно, не тече ли отнякъде – та така бързо свършва току-що налятата течност.

Имам приятелка, майстор на палачинките. Веднъж седмично тя се отдава на удоволствието да приготвя вкусотиите – може за следобедна закуска, може и за лека вечеря. Прави ги със сладка – каквито са останали в наличност в шкафа, с настърган кашкавал или сирене, с кремвирши, сладко-солени. Още по стълбите, изкачвайки се към нейния четвърти етаж, уханията ми помагат да извървя нямащите край препятствия. Децата се въртят около нея, котката не спира да имитира с опашката си перката на вертолета… кипи оживление. Какво става тук? Просто палачинките са вкусни! Огладняваш от смесването на продуктите и шегите на домакинята.

Последният път се задържах и аз около нея с приказките си и две от тях поизгоряха. Всяко нещо изисква време и внимание. И защото се чувствах виновна, че я занимавах с питане за това и онова, избрах да изям палачинките с по-тъмен цвят, та да няма оплаквания: „Ама какви са тези прехвалени палачинки!“

Заедно със събуждането, с дърпането на пердето в новия ден, ние очакваме да чуем добри думи, нежни жестове на загриженост и знаци на обич и привързаност. Очакваме, а забравяме, че и най-близките и скъпи хора до нас очакват същото. Похвалите, поощрението носят хубавото слънчево време у дома, в отношенията помежду ни.

Не е нужно да застанеш самотен на скалата с име отчаяние, за да извървиш пътя назад, да прозреш колко пъти си преглъщал заслужените две-три слова, да видиш колко рядко си добър и как все изпускаш момента да употребяваш светлите, скъпоценни, носещи мед думи. Кои са те?

„Обичам те!“ И празникът е в къщи.

„Обичам те!“ И изчезва необходимостта от гирлянди и торта по поръчка.

„Обичам те!“ И се намираш в най-веселия и осветен луна-парк.

Думите празници! Пазим ги за оскъдни времена, за лоши дни. А от пазене няма ли да се развалят, да изгубят свежестта си, да отеснеят и да се сдобият с дупки.

Любовта в семейството не означава да запържваш добре лука или вечерята да е поднесена в точен час. Може да добавя положителни точки, но не е на първите места. Понякога, чак когато ни заболи, разбираме как сме ожаднели за една фраза, преливаща от топлина и щедрост. Обичта на човека до нас, на снимката от албума, на човека, чиито очи, нос, удължена брадичка, трапчинка на лявата буза, продължават в децата ни.

Болката ли е подсещането, че сме живи, разумни и искащи, и мислещи. Там, в Божието слово е казано да носим един на друг товарите. Отнася ли се за нас или по-скоро е писано за останалите. Ние си го знаем, но не го практикуваме… временно.

Спомням си един случай. Набодох се на пирон край строежа, където минавах за по-накратко, прибирайки се в тъмното. При прегледа на хирурга, когато разтваряха раната ми и изохках, чух думите, останали подобно неизтриваема ръжда в паметта ми: „Тук е болница и боли, не е сладкарница.“ Странна логика!

Затова си мисля, след похапването донасита с прекрасни палачинки – на какво оприличаваме семейството си – с нашите усилия, вечно недостигащо време, кратки бележки върху хладилника, безсъния и ангажименти извън дома. В едно усмихнато и приятно кътче, където откриваш своето спокойствие и уют, атмосферата на разбирателство и изслушване. Или на светещата до болезнена белота и режеща чак от стерилност морга. Почистено е, дезинфекцирано, тихо – няма живот, няма надежда, няма продължение…

Пребърквам всичките си джобове, надниквам в тайните скривалища, преслушвам записите от първите ни нощи заедно и те обгръщам с даровете, дадени ни от Бог за отличителна черта, че сме създадени по Негов образ и подобие. Посаждам добрите думи в градината на душата ти.

Празник ли е? Празник е!

Христина Михайлова

Някъде в съня си чувам шум. Прозорецът ми се отваря и една звезда или ангел – не виждам без очилата, – ме грабва нагоре.

-          Ела да ти покажа каква си!

Виждам се. Без помощта на микроскоп. Говоря и говоря. Не спирам да се оплаквам. Наричам го “споделяне”, но другите го тълкуват по своя си начин. Като досада, пропадане, депресия. Самовлюбване. Превърнала съм оплакването в хоби. По-късно в начин на живот. Думи, от които кръвта се превръща в мътна вода. Думи, от които и най-жадният не иска да пие, за да не се отрови!

Пристигаме при Бог. Той хваща в ръката си всичките мои изговорени тонове фрази и те се стопяват. Между пръстите му не остава нищо.

-          Виждаш ли сега, че страданията ти са съвсем измислени. Незначителни! – казва придружителят ми, не знам дали е ангел, звезда или бъдещата ми съвест.

-          Фантазията ми е развита… – оправдавам се.

-          Използвай я за полезни неща!

Тупвам безболезнено в леглото си и продължавам да спя. Но съм друга. Разтърсена.

На сутринта и без патериците на силното кафе съм наясно колко дни съм проспала в жалене. Колко часове съм пропиляла да бъда плачеща върба.

Проблеми винаги ще се раждат, но и хора, способни да ги преодоляват. А не да ги превръщат в планини, когато те са просто купчина боклуци.

 Преродените с Божията любов сърца съзират важното и отразяват светлината, а не изкуствените пламъци по скъпите бижута и излъсканите коли.

Трябва да умре някой до нас, за да оценим живота?

Трябва да се разболее любим човек, за да престанем да трупаме тъга в страниците на деня?

Трябва да останем без хляб, за да не мърморим, че храната е изстинала…

РОЖДЕСТВО!

Господи, помогни ни да се родим и да започнем на чисто и светло!

Тази сутрин разглеждат пресата и попаднах на материал за 20-годишна студентка. Момичето учело и работело. Случва се на много млади хора.

Намерило 17 хиляди лева на работното си място и не се поколебало и за миг да ги върне на човека бизнесмен.

Чудесно! Почти сензация във времената, когато всеки смята, че другия е открил тайно дърво, раждащо пари.

На въпроса на журналистката какво ще каже на обидите и подмятанията на познати и непознати за постъпката си, тя отговаря, че всичко  “зависи от моралните ценности”.

Един от коментарите за материала е следният и твърде показателен… “Евала на момичето, но сега ще съжалява цял живот за тази добра постъпка…”

Спомням си преди доста години за подобен случай. Стана направо епопея – изтовориха се камари обидни и пресмухулни думи за мъжа. Един скромен и трудолюбив българин. Беше намерил голяма сума пари. Паметта ми подсказва, че работеше в железниците. Тогава чух, че доста хора са пожелали да бъдат на неговото място и че изобщо нямало да върнат парите. Късмет! Веднъж се пада! Да му мисли, който не си ги е пазел зорко!

ДВА СЛУЧАЯ! Разделени от времето с повече от петнайсет години.

Искрено се радвам, че честните хора не са отмрели или емигрирали.

Доброто живее в нас! Къде точно – в сърцето, в семейството, във възпитанието. Ако не успее да надскочи тази лична ограда, то никога не оживява и израства.

Доброто не живее по дърветата.

Боже! Това вероятно е най-употребяваното изтъркано изречение, което чувам и в което се блъскам напоследък. Стена.  Всичко живо само него употребява. Безумна девалвация на думите. Другите думи са изпопадали в пропастта на бързането и тюхкането.

Помолих приятелка да ми свърши нещо, за което е учила упорито десет години, живяла в друга страна още толкова… просто нямах умения за това, дори да исках, дори да се напъвах до побеляване, дори да не ме мързеше. Отказа ми. “Нямам време. Господ ми каза да…”

Разбира се, че няма да вляза в двубой с Господ! Щом й е заръчал да прави други неща… оставам на сухо.

Стана ми неприятно. Опитвам се да го забравя, да не мисля в тази посока. Това, за което я моля е страшно важно за мен или поне ми се струва шанс за бъдещето ми, светлина в личния ми живот, отворен прозорец. Може и да се окаже залостена врата, на която да си чукам до безкрайност… не знам. Държах да опитам.

“Нямам време” обаче е над моите планове и надежди. Над егото и стремежите ми. Над мен. Над приятелството ни. Над всичко!

… Вървя по улиците и съзирам познат.

-         Хайде да ти разкажа нещо! – подканям го аз.

-         Нямам никакво време! – скастря ме като в скоропоговорка той.

-         Да изпием по едно късо кафе! – пробвам наново.

-         Нямам време, разбираш ли! Закъснявам… – и даже поглежда часовника си, само че там мястото е празно.

-         Как си, всичко наред ли е около вашите!

-         Нямам време да ти обяснявам… – измъква се полумокър от питаниците ми.

-         Да ти дам сто лева, без да ми ги връщаш…

-         Нямам време… А, какво каза, какви сто лева….

-         Каза, че нямаш време!

-         Ами ти заговори за пари, а пари искам да изкарам. Времето е пари.

-         Съжалявам, мой човек. Ти отговаряш машинално. Сега аз нямам време!

Отминавам.

Естествено този разговор е несъстоял се. Просто въображаем. Игра на думи.

Виждам човек. На колене. Моли се, плаче, вика.

-         Господи, отговори ми. Кажи поне една дума. Говоря ти вече месец и нещо за страданието си. Моля те, дай ми знак. Помогни ми да не страдам. Ще оздравея ли, знаеш, че съм неизлечимо болен и според лекарите нямам надежда. Всеки ден може да ми е последен, пращаване с живота… Господи, отговори ми!

-         Човече, защо нарушаваш потока на размислите ми! Сега създавам живот на нова планета и заради вашите оправдания за къса седмица и кратко денонощие променям седмицата да се състои от 17 дни, а денонощието от 50 часа. Разбираш ли с какво огромно, мащабно, ваажно дело се занимавам. А ти… подрънкваш там с болежките си….

-         Господи, болен съм! Дай ми напътствия… Моля те!

-         Тичай за здраве всеки ден, практикувай лечебно гладуване с билкови чайове и плодове според сезона, усмихвай се….

-         Господи!

-         Вярвай!

-         Моля те, Господи! Отговори ми!

-         О, човече, отделих ти две мои минути, които се равняват на дни за сътворението на новата планета от второ поколение, на съвършената… Ще те пренасоча там да живееш, когато е готова.

-         Но, Господи, може би ми остават два месеца живот само….а ми се живее, децата ми още учат… започнал съм строежа на…

-         О, добре, ще се обадя на моите заместници… нека ти запишат час за среща.

Представете си, че така ни отговори Той! Защото бърза. Защото няма време! Като всички нас!

Сутринта, отивайки за хляб, видях пред магазина седнал върху няколко смачкани кашони един мъж. Интересно, беше покрил краката си с бяла покривка и отпред поставил купичка за дарения. От неудобство само го погледнах. Той обаче ми се усмихна и ме поздрави! Пръв! А погледът му беше пълен с доброта и топлина. Никак не беше поглед на просяк. Излъчваше цялото възможно спокойствие на замръзналия и забързан понеделник. Подари ми миг удоволствие. Почувствах се пълна!

… Може би защото имаше време!

А сега… изчезвам!

Нямам време!!!

Христина Панджаридис

Разхождам се край канала на Рейн и сутрешната мъгла ми напомня летните яхти, кръстосващи ваканцията.

Сега пътеките са затрупани с листа. Падащи листа, изгниващи листа, все още зелени и не съвсем… Преобладават кафеникавите и клонящите към червено. Дъждовете ги мокрят, ветровете ги струпват на малки купчинки. Приятно е да стъпваш върху им, но и уморително. Чуваш по-отчетливо стъпките си. Вървя по листата, които скоро ще се скрият под снега и си мисля, че дърветета се освобождават от тях, за да посрещнат преобразени един нов сезон. Зимата. Листата ми наподобяват нашите грешки, неправилни преценки, лъжливи страхове и излишни рискове. А може би и допуснатите грехове през тази вървящата към края си година.

Ако визуално си представим човека като едно дърво сега му е времето да се поразкърши, да подскочи нагоре-надолу, да се завърти във всички посоки и да се отърси от струпалите се по него лошотии. Сигурно се страхува, че ще изпопадат дузина скрити-покрити нередности, постъпки, за които знае само той и… Бог. Страхът е реален, но не може да се живее и върви по земята със страх на гърдите.

Голото дърво изглежда самотно и изоставено, негостоприемно и студено. Привидност. То е готово да погледне зимата в очите и да се съпротивлява на идващите бури и виелици. Топли го спомена и надеждата за бъдещи пълни със звуци и пиленца гнезда.

Есенната пътека е пъстроцветна и щумоляща.

“Събличам” старата си кожа и с готовност приемам идващото.

А ти…

И отново си казах, и напомних, и получих потвърждение сама за себе си, че е незаменимо да имаш добро семейство. Не официален документ, поставен в рамка и на видна стена.  А реалност, потвърдена от топлина и погледи, съвместимост и щедрост, често странни за мнозина непросветени и непреживели този дар.

Не просто двама души, които разделят финансите си и по-леко вървят през ежедневието.

 Не двама, които се редуват по график да пазаруват, пълнят хладилника и  готвят икономично…

Не двама, които изчакват реда си в банята или в тоалетната.

ДВАМА – споделящи и разбиращи се! С желание да изслушат другия, да бъдат повече рамо, подкрепа, доверие, отдаване – не чакане за отплата и премии всяко тримесечие… или поне в края на годината.

Семейството. Скъпоценност или формалност? Удобна опаковка, където наместваш себичността си и избутваш човека до себе си на най-неудобното място? Житийски килим, по който се разхождаш, без мисъл за другиго? Капан за влюбени – пиеса, в която бучката сиренце е романтичната любов, изсъхваща от непредвидените решетки на делника?

Семейството! На куц крак, с бастун или патерици, а може би с инвалидна количка то се предвижва напред. Или просто се мести нанякъде – в зависимост дали е нанадолнище или по баирите, дето плевелите помагат да се хванеш за тях и да напредваш лека-полека…

Семейството… То живее и произвежда своите късове обич или студенина и понякога не е ясно как съществува. С какво се “храни”: с клюките, молитвите, случайностите или милостта на останалите… Дори нараненото семейство превързва раните по-безболезнено от апатията на всезнаещия, но нямащ време за теб, свят.

Виждам реакциите на деца с разведени родители. Не предполагах, че намират радост в гостуването всяка седмица в различна общност. Едната неделя при втората майка, следващата на гости при втория баща.

За празниците и по всякакви поводи – двойно количество подаръци. Всеки иска да се отчете, че е загрижен и държи на детето. Семейството се надпреварва в раздаването на изпълнени желания, но правилният отговор какво е семейството едва ли е   п ъ л н а      к о ш н  и ц а  с  я г о д и?!

… Мисля си за чудесата на света. Убедена съм, че едно от тях е и семейството.

Христина Панджаридис

Бог вложи

     в човека любов.

     Човекът реши да я продава.

    Да простиш

    е като минаване по въжен мост.

    Желание и страх.

   Господ е птица -

   лети високо.

   Сега кацна в мисълта ти.

   Бог ни дава щедро мечти

   и ги храни.

   А очите ни все гладни.

   Бог не е в статуя,

   нито в банкова сметка.

   Далече е… в сърцето.

    Къде да те намеря, Господи?

    Сред книги непрочетени,

    опаковани със засъхнало кафе,

    в стъпките неравни на желания ослепели,

    сред грижите, накиснати в белина,

   в страниците на тефтера -

   с телефони на забравили за мен приятели,

   под изпотените крила на мисълта…

   … Човече, преди година

   ти изпратих препоръчано писмо,

   но ти го смачка, дори не го погледна.

   Не чакай телеграма, нито имейл.

   На масата съм.

   Даже си отворил на Псалом 23.

 Христина Панджаридис

Роден съм в едно християнско семейство, закотвено в Христос. Бях малък, когато чувах моите родители да се молят, произнасяйки моето име: живеех в сърцата им и те се доверяваха на Господ за мен.

Въпреки че не разбирах всичко, аз ги слущах. Посещавах неделното училище и сега благодаря на всички, които ни учеха. На тези години нямах представа за Господ, през онова време Той не беше реален за мен както е днес.

Бях късоглед. Носех очила. Към детегодишната ми възраст сложен проблем, свързан със зрението ми, се появи неочаквано. Оперираха ме, но след операцията не виждах повече. За други семейства случилото се е ужасно, но за моето, вкоренено в Господ, всичко ставащо беше различно.

Знам, че не се моля напразно. Господ прави така, че да не вливам болка на моите родители. Той ми дава утешителни думи, предназначени за тях.

На 13 години реших и  взех водно кръщение.

Сляп съм, да, но Бог е тук.  Господ ми се показва и расте в мен: аз се приближавам към Него, вие знаете – светлината брули по-силно, когато си в изпитания.

Аз мога да свидетелствам, благодарение на слепотата си пред хора, които се съмняват.

Знам, че никакво обстоятелство не ще може да ме повали на земята, защото Господ ще ме изправя винаги.

“Господ е светлина моя и избавител мой, от кого ще се боя? Господ е сила на живота ми, от кого ще се уплаша?” /Псалом 27:1/       

Из бюлетина на Петдесятната интернационална църква в Страсбург, брой 6, 2010 г.

Превод от френски: Христина Панджаридис

P. S. Искам да допълня, че познавам визуално това черно момче. То е слабо и носи черни очила. Идва на църква с някое момиче и момче, които му помагат да седне или да се качи на сцената. Участва в една от групите за хваление, свирейки на китара. Излъчването му е на спокоен и пълен с надежди млад човек.