За любовта ли говорим….

Миналата седмица по френската телевизия излъчиха репортаж от Аржентина за брака между двама мъже. След първия отказ те са завели дело, сега печелят… и се женят. Споменаха, че това се случва в страна, където над 80 процента от хората се определят като католици…

   Видяхме радостта от подскачащи и целуващи се уста в уста лица от един и същи пол.

   На другата вечер толерантна Франция даде пример и за своето разбиране. Кметицата на един град говореше разралено, че тя няма нищо против подобни връзки и узаконяването им пред властта…ВАЖНОТО Е ДА СЕ ОБИЧАТ. Така тя се аргументира пред съвестта си.

   Глаголът “обичам” употребяваме в какъв ли не смисъл…Обичам сладолед, обичам да чета Ницше, обичам лятото, черния цвят, късите поли, парфюм “Шок”, хамстерите…Обичам!

   Обичам и искам да живея с човек от същия пол като мен….и не се спира до тук.

    Те настояват, демонстрират, говорят за нарушаване на човешките права…. желаят да осиновяват и деца. Да си играят на семейство! И в тази говорилня се замесват политици, известни личности, еднодневни имена, които търсят слава и повече шум и реклама. Прави се бизнес от всичко!

     Светът се е превърнал в един постоянно отворен и продаващ ВСИЧКО магазин.

    Ако в моята страна този артикул все още не се предлага, о….ще си го набавя от другата.

    Икономиката изживява криза, моралните ценности отдавна са поставени от някои в глава “разни”, и съвсем естествено семейството  се лута нагоре-надолу по дрогираната стълбица на приоритетите. Като че ли институциите и политиците се интересуват предимно и на първо място от процентите гласове, одобряващи мигновената им слава , но накъде вървят човешките отношения, бъдещето на семейството…оставят го едва ли не на случайността…

    Накъдето се е запътила нашата планета скоро стрелката на нормалното ще сочи като обикновено семейството, където мама и татко са двама влюбени, но с еднакви полови белези. И растящото в подобна идилия ще приема, че сме устроени по такъв начин.

    Е да, но не е направена земята по подобен аршин.

    Бог създаде Адам и Ева. Не вдъхна живот на двама Адам-овци или на две Еви.. Ако беше разумно Той щеше да го стори.

    Остави ни прекрасен пример за съвместен път между мъж и жена.

     И ако някои узаконяват или вече са със записан час да получат “да” на своите извращения, болестни състояния, любопитството на всяка цена да опитат какво ли не…

Християните знаем, каква е истината.

    Много пъти в историята истината е била обезценявана, но това не я прави в никакъв случай невалидна и неприложима.

                   Христина Михайлова

Прилепване

Оглеждам се в себе си и наоколо… и понякога искрено, по детински, се учудвам как бързо и почти скорострелно човешкото сърце се прилепва за нещо. И това, да го назовем ново хоби, го превзема и обгръща с топлината на удоволствието. Всички свободни часове му се посвещават, мислите тичат все натам, човекът  е щастлив само и единствено отдавайки му се. Съблазън, навик, любимо занимание…бягане от неразрешените проблеми. Можем да го кръстим както ни харесва.

    Не съм против отмората и нуждата  краката и главата ни да почиват. Самата аз обичам да чета и да се разхождам дълго из парка. Но си спомням как в даден отрязък от време бях “абонирана” да гледам следобедните филми. Уж домакинствах и ги използах като приятен фон, но слушах репликите и бях в течение какво става на екрана. Вълнувах се и не оставах безпристрастна. Често “разнасях” ситуациите седмици наред и продължавах да се ангажирам със случилото се. А дали имаше случка изобщо?!

    Интернет днес е като новият световен ред – движи и управлява милиони, които иначе смятат, че са независими и умни същества. Свикване с непрекъсното вмъкващата се и направо досадна реклама, със примамките на грозното и неестетичното.

 Но нали все се говори и бих казала парадира с толерантността…ние се подсмиваме, обръщаме поглед наляво или надясно и се правим на добри граждани. Преглъщащи завоалираната порнография, пропускаййки от едното ухо в другото цинизма на деня и между зъбите се наслагва не зъбен камък, а нерадост, болезненост, несъгласие… Добре, ние отказваме да запечатим посланията в умовете си, но останалите, те постъпват ли по същия начин, реагират ли така децата ни, децата на близките ни, момчетата и момичетата на съседите и съучениците на племенниците ни.

   Благодарна съм, че след едно спречкване у дома спрях да гледам поредица, която излишно ме натоварваше и зареждаше с нервност. Нима е оправдано да си задавам въпроси за непознати лица и да опитвам да разплитам техните житейски паяжини…поредицата е снимана и участниците вече са разрешили кое, как и защо. В моята житейска раница на гърба нося товара от предостатъчно въпросителни без разумен до днес отговор. Оправдавах слабостта си да не мога да се откъсна от телевизията си с вероятността, наблюдавайки чуждите криволици, да намеря и правилното разрешение за мен.

    Всеки ден уча или поне се опитвам да овладявам трудността да преценявам за какво да подарявам личното си време, да не изхвърлям през прозореца скъпоценните мигове. Защото ако не съм доволна, поне от моите действия, все едно превръщам невъзвратимото, никога неповтарящото се в смет. Бог ни подарява днешния ден, а ние забравяме дори да благодарим. Държим се като собственици, завоеватели на собствената си територия от 48 квадратни метра – кухня, хол, стая, тоалетна с душ, коридор.

   Божието слово е на върха на купчината ми книги. Поставено е най-отгоре, не за да боде погледа ми, а заради степента на важност. Преживяла съм разни житейски корабукрушения и щастливо съм се завърнала при канарата Христос.

 Независимо каква шапка ще избера да си сложа днес искам в мен да тече мъдростта Божия и да вървя напред вярвайки.

                   Христина Михайлова

Господ да те послуша в скърбен ден!

„Господ да те послуша в скърбен ден;

името на Бога Яковов да те постави нависоко!

Да ти прати помощ от светилището и да те подкрепи от Сион!

Да си спомни всичките твои приноси и да приеме всеизгарянето ти!

Да ти даде според желанието на сърцето ти

и да изпълни всяко твое намерение!

В спасението ти ще се зарадваме

и в името на Нашия Бог ще издигнем знамена.

Господ ще изпълни всички твои прошения!

Сега зная, че Господ избавя помазаника Си; ще го послуша от святото Си небе

със спрасителната сила на десницата Си.

Едни споменават колесници, а други коне, но ние ще споменем името на Господа, нашия Бог.

Те се спънаха и паднаха, а ние станахме и се изправихме.

ГОСПОДИ, ПАЗИ!

НЕКА НИ ПОСЛУША ЦАРЯТ, КОГАТО ГО ПРИЗОВЕМ! “  /ПСАЛМ 20/

Това е един от най-въздействащите псалми, в които се долавя радостното вълнение от мисълта, че въпросите на смърт и живот скоро ще получат развръзка. Този „Скърбен ден“ за изралтяните е ден на приближаваща битка, както става ясно от колесниците. Царят се подготвя за поход, неговата стратегия е готова и хората му са строени под бойните знамена. Следва колективна молитва за благословение и ясен отговор от Бога /“сега зная…“/ Нека и ние бъдем така уверени в битките, които водим всекидневно. Винаги да тръгваме с молитва, да бъдем уверени и да дочакаме Божия отговор за нас. Фактът, че скърбният ден се е превърнал в ден на молитва показва, че жизнерадостния дух на ст. 6-8 не е празен оптимизъм, а реалистична вяра! Боже помогни ни с вяра да изповядаме за нас: „… те се спънаха и паднаха, а ние станахме и се изправихме…“.

При Господ няма забрава

  Понякога сме толкова богати на съмнения и преливащи от питаници, че ставаме направо милионери. Главоблъсканицата ни замъглява мисленето и всеки ден сме сякаш покрити със сланата на неверието…Чак да ни завидят слепите .

   А когато радостта докосне нашите брегове и сме натежали от щастие? Благодарим ли, намираме ли време, за да покажем удоволствието, че молитвите ни са чути…и не само чути, но и отговорени.

   Преди два дни Бог даде отговор на една моя майчина молба. Разрешението дойде неочаквано и без предварителни оптимистични знаци. Месеци наред бях в подножието, във възможно най-ниското и каменисто място, където беше покрито с нерадост и тъга. Опитите ми да задействам по човешки и да се екипирам с бързоходните ботуши, изпълвяващи желания, даваха нулев ефект. Сдобих се единствено с още неудовлетвореност. Усещах се да тропам по една врата, която не се отваряше – тихо ли хлопах, в неподходящо време ли…Въпросите ме опасваха и ме караха да се чувствам слаба и недостойна. Продължавах обаче – въпреки тишината – да се моля и да вярвам.

   Бог не е с моята нерешителност и търпение, дето е изтъняло и на път да изчезне. Бог е силен и времето му не се движи по човешката часовникова стрелка…Най-сетне трябва да го разбера и приема.

   Радостна съм. Изненадана от неподозираните методи на действие! Очарована съм от изобретателността на Господа…може би ще прозвучи помпозно. Но Господ е река, която залива страховете ти и носи смях и веселие.

    Приятели, Бог чува нашите думи, вижда сълзите и горчивото безсъние. Не ни забравя.

   Ние, вярващите в Него, не сме забравени.

              Христина Михайлова

Букет рози за Господ

   Днес неочаквано любимият ми мъж ме зарадва с букет рози. Той забравя рождения ми ден, но е запомнил, че предпочитаните цветя от мен са розите. В голямо количество и по-често, по възможност. Както ме болеше главата изведнъж болката изчезна и се развеселих. О-о… как обичам подаръците!

   И се позасрамих…кога за последен път го изненадах, кога сторих нещичко поне дребно за някой друг…Просто за удоволствие, за благодарност, за веселие в очите…

Преди дни гледах по канал 2 на Френската телевизия документалния филм “Завръщане към непознатата земя”, сниман в Хималаите. В основата на продукцията беше обикновено на пръв поглед семейство и една необикновена жена Долма. Бръчките по лицето й илюстрираха трудния живот и климат, където е родена и живее. Имаше момченце на шест години. Самата тя не изглеждаше млада, но в нея гореше огън. Родителите й не са били богати и не са я изпратили на училище. Пасейки животните през летата е взимала назаем учебниците на другите и сама  е открила тайната да пише и чете. На 13-годишна възраст я изпращат да учи в будистки манастир медицината на старите лекари. Там остава четири години. Запомня всички древни рецепти и днес е медицинска сестра. Помага на хората с лекарствата си, които приготвя сама, но най-вече със своята вяра и излъчване. Когато я гледах имах чувството, че от нея излиза светлина и обич, че е препълнена с доброта. От къде я взима, от къде всеки ден допълва изразходваното количество… и пак има за нуждаещия се, за потропалия на вратата й…И как беше доволна от живота си, от мизерията наоколо….То просто нямаше за какво да се закачи погледа ти – само планини и ниска трева, облаци в различни форми…

    В такива моменти се охарактеризирам като една лакомница, дето все не й стига…денят ми е къс и не си свършвам задачите, съседът ми е прекалено шумен и търся да му направя забележка, дъждът не спира и ми пречи да изляза, детето ми отваря хладилника и все не намира из многообразието какво да яде…Излишъците ми ме превръщат в недоволна и намръщена…Недооценяваща притежанията да съм жива, да мога да дишам, да бъда обичана, да се любувам на книги и картини, да пътувам…

   Филмът ни срещна и с четири млади момичета, които за цели пет месеца са сами и пасат стада добитък. Търчат по хълмовете, доят на ръка и по същия начин си правят масло. Сами са. А непрекъсното се усмихваха, пееха, закачаха се, разменяха си шегички и повтаряха, че им е хубаво да са заедно. Каква изненада за мен да видя една непресъхваща река от смях.., от очи, целите оцветени от младост и жизненост, от още нещо…

 Какво имаха те повече от мен?! Зъбери наоколо, кожени постелки на земята и току-що издоено мляко, върхове с  малко растителност и километри за тичане всекидневно…Не бяха виждали никога нашите плодове и зеленчуци, нашите луксозни играчки за забавления…Бяха богати на естествена човешка съпричастност, насладата да дишаш истински въздух и да си така близо до небето…

   “Чашата ти ще прелива”…казва псалмистът. А как твърде често ми се струва, че чашата ми не е допълнена, да не кажа направо си е празна…

    Господи, моля те да приемеш този букет рози! Защото ти ме обичаш и винаги намираш начин и чрез хората да ми го показваш.

                           Христина Михайлова

Въздух за дишане

   Получих писмо от приятелка, която познавам отдавна. Знам и от години за нейните проблеми със съпруга й. Но не бях толкова навътре в сърцето й, както напоследък. Разстоянията явно ни сближиха, разрушиха мостовете от притеснения и сега тя споделя повече. Разбирам колко трудно живее и как денят й е с цвят на тъга. Как изглежда тъгата ли?

   Ами загледайте се в една жена, която насила е повдигнала раменете си, /иначе ръцете й просто ще докоснат земята като прекършени цветя/, не си е сложила червило, не защото е забравила и бързала, а поради нежелание да се харесва дори на себе си…Очите й не са сини или пъстри, те са празни. Бърза да се прибере у дома не заради очакващата я прегръдка на любимия, а заради пошлите намеци и грубостите, които следват при закъснения. Срещите с приятелките й са по часовник и прорязвани от телефонните проверки – къде си, с кого си, тръгваш ли вече….Сякаш отдавна е отминала пролетта на чувствата и е дошла завинаги студената зима в отношенията между нея и него. Тя определя живота си като стрес. Стрес и страх. Страх я е да живее с мъжа си, страх я е да го напусне. Страхувайки се е превърнала дните си в рамка на безнадежността и не може, не смее и да помисли да счупи прозореца и да подиша въздух. Задушава се, мята се, но продължава да крета…

   Вече започвам да забравям как самата аз бях облечена в дрехата на отчаянието и страха. Май бях стиганала до там да мечтая, заспивайки с болка вечер, да не се събудя сутринта. Носеше ми облекчение и така се успокоявах…Но се будех и страхът беше там. Никой не го беше “разстрелял”. Главният герой бях аз, но той беше иззел ролята ми и се перчеше страховито в живота ми. Докато не го погледнах смело в очите и взех решението да дишам без обкръжението му.

   Мъжът и жената са създадени да бъдат заедно, да се допълват и уважават. Да зависят един от друг, телата и душите им да се преплитат с нежност, разбиране и обич. Той и тя. Двамата главни герои. Той и тя – неделими като любовта. Не съумяваш да разделиш по половинка на всеки желаещ…Любовта е цялост, за да се изправи срещу мъката и злобата, и да устои.

   Една жена върви по своята пътека и се опитва да засажда семена на доброта, търпение и надежда, но семенцата не раждат плодове…Не, не ги отнасят грабливи гладни птици. Поливат ги със страх и омраза, а от тях се появават само бури.

   Как искам хората да се обичат…или ако това звучи наивно – поне да се изслушват и разбират, че сме различни, понякога далечни, но  и толкова близки.

                Христина Михайлова

НЕВЕРОЯТНО, НО ФАКТ!

Най-големият убиец на взаимоотношения в семейството е критиката и скрития гняв и раздразнение. Вместо да изграждаме добри взаимоотношения в брака си, много често ние свободно критикуваме един друг с надеждата другия да бъде променен. Критиката става такъв навик, че се превръща в непрестанна заяждане, дори и в ежедневните разговори. Това за съжаление на е атмосфера, в която може да процъфтява добра интимност и семейна любов. Необходимо е да се вслушаме в себе си. Ако критикуваме по навик, трябва да се опитаме да бъдем внимателни и решени да не започваме с критика, дори и да ни се иска да си отмъстим. Вместо това е добре да заменим критичните думи с положителни, като хвалим и насърчаваме. Това, повярвайте ми може да обърне наопаки вашите взаимоотношения и да започнете да разбирате колко сте били изхабени преди това, когато не сте могли да седнете и просто да се порадвате на това, че разговаряте един с друг в атмосфера на откровено споделяне.

Гневът и враждебността, независимо от това колко са потулвани или сдържани, винаги убиват добрата семейна атмосфера. Скуката в брака е често маската, зад която се крият гняв и раздразнение, които никога не са открито изразени. Най-често става когато двойката не могат да разрешат възникналите проблеми. Те предпочитет напрегнатата учтивост като отказват да се справят с причината за напрежението. Понякога те приемат съпружеска фасада като се преструват, че конфликтът никога не е съществувал, но лошите чувства остават в тях.

Спорът, колкото и неприятен да изглежда в момента, е за предпочитане пред смразяващата тишина, защото показва стремеж за контакт с другия човек. Скритото желание на двамата спорещи е тяхното положение да бъде разбрано и да бъде прието от другия. Споровете понякога водят до ново разбиране мужд, съпрузите. „Битката” много често е по-приемлива от подтискането на мнения и чувства, което води до раздразнение, преминаващо в безразличие. Безразличието е истинският враг на любовта. Когато спорят и двамата са все още обърнати един към друг. Има две основни правила, ако искаме битката да е градивна. 1. Да се съгласят и двамата, че ще продължат да говорят, докато разрешат проблема и се разберат и 2. Да се съгласят да ограничат дискусията в рамките на настоящия конфликт, а не да се припомнят стари, минали грешки.

Кой създаде злото?

Университетски професор задал следния въпрос на своите студенти:
- Всичко ли, което съществува, е създадено от Бога?
Студент смело отвърнал: – Да, създадено е от Бога.
- Значи Бог е създал всичко?
- Да сър. – потвърдил отново студентът.

Професорът продължил:
- Ако Бог е създал всичко, значи Той е създал и злото, тъй като то така или иначе съществува, така че съгласно принципа, че нашите дела определят нашата същност Бог е зло.

Студентът притихнал след този отговор.
Професорът бил много доволен от себе си и се похвалил пред студентите, как още веднъж доказал, че вярата в Бога е абсолютен мит.
Още един студент вдигнал ръка с молба да зададе въпрос.
- Разбира се. – Самодоволно отвърнал професорът.
Студентът се изправил и попитал: – Професоре, а студът съществува ли?
- Що за въпрос, разбира се, че съществува! На теб никога ли не е било студено?
Студентите се засмели на въпроса на младежа. А той продължил:
- Всъщност в съотвествие със законите на физиката студ не съществува, това което ние възприемаме за студ, е всъщност отсъствие на топлина. Човек или предмет могат да бъдат изучени в съотвествие на това дали притежават или предават енергия. Абсолютната нула е аболютно отсъствие на топлина. Цялата материя става инертна и не може да реагира при тази температура. Студ не съществува, ние сме създали тази дума за да обозначим това, което чувстваме при отсъствието на топлина.
Студентът продължил: – Професоре, а тъмнина съществува ли?
- Да, съществува.
Студентът отвърнал: – Отново не сте прав, сър. Тъмнината също не съществува. В действителност това е отсъствието на светлина. Можем да изучим светлината, но не и тъмнината. Можем чрез призмата на Нютон да разложим бялата светлина на отделните и цветове и да изучим дължината на вълната на всеки цвят. Вие не можете да измерите тъмнината. Обикновен лъч светлина може да се промъкне в тъмнината и да я просветли. Как може да се измери, колко е тъмно дадено пространство? Измерва се количеството светлина, нали така? Тъмнината е понятие измислено от хората, за да се опише отсъствието на светлина.
Накрая студентът попитал отново професора: – Сър, злото съществува ли?
Този път професорът отговорил доста по-неуверено:
- Разбира се, както вече казах виждаме го всеки ден, жестокостта между хората, множеството престъпления и насилие по света. Това са примери за съществуването на злото.

На което студентът отвърнал:
- Злото не съществува, сър, само по себе си, това е отсъствието на Бога. Прилича на студа и тъмнината – дума създадена от човека, да обозначи отсъствието на Бог. Той не е създал злото. Злото – това не е вяра или любов, които съществуват както толпината и светлината. Злото – това е резултатът от отсъствието на божествената любов у човека. Прилича на студа, който се появява тогава, когато няма топлина, или тъмнината, настъпваща при отсъствието на светлина.

Страхът от Господа

Вървях спокойно в приятната лятна утрин и гледах небето. Съзрях облак, който ми приличаше на тези, които носеха гръмотевици и бури – издължен, тъмното и светлото се смесили, изпъкващ на фона на останалите бледи и почти симпатични…И си помислих за Господ, и си казах “Милост, Господи”! “Моля те да няма поройни дъждове, пази ни…”

   Имаме ли страх от Бога? Отдаваме ли поне мислено почит и уважение?

   Някой ще се изтегне блажено на канапето и ще ми запрати обидената си презрителна усмивка…Какви размисли избра, за да ни дразниш във ваканционното време…Времето е подходящо да всичко, ще опонирам аз…едни хора почиват сега, други си търсят работа, младите очакват резултатите от кандидатстуденските  изпити…Ежедневието е препълнена кошница от надежди и умора, безсъние и упоритост.

   От какво се страхуваме, ние, днешните човеци…От пияни шофьори, от сгрешени медицински диагнози, от невърната голяма сума, от неподновяване на договора ни, от забравена ножица в тялото на пациента при операция /спомням си за подобен случай/, от зъболекар, от грабеж в дома ни – по време на отсъствието ни, от разбита кола и открадната сума от сметката ни, купувайки и плащайки чрез Интернет…Затваряме прозорци и врати, заключваме се, инсталираме системи и за наблюдение, наемаме бодигардове…Застраховаме имуществото си, фермата и домашните животни, правиме си доброволни застраховки и месечно отделяме суми, за да си осигурим спокойствие и сигурност…А къде е доброволната ни застраховка към Бога…седмична ли е тя, месечна или се сещаме веднъж-два пъти в годината по повод празниците…Искаме си прошка, правим дарение за приспиване на дразнещата съвест и продължаваме смело и безотговорно напред /или назад?!/.

   “Страхът от Господа е начало на мъдростта, но безумните презират мъдростта и поуката” – говори Соломон в Притчи 1:7 стих.

   Нормално ли е да се живее със страх, ще пипитате…не предизвиква ли това чувство объркване, нервност, дразнение, агресивност, депресия…Такива последици ще се открият, но когато се боим от всички изброени и неизброени възможни ситуации, когато нямаме и капчица вяра. Да се страхуваме от Господа не означава да треперим и гледаме с наведени очи, да ни липсва самочувствие и да говорим плашливо и неуверено, да носим черни дрехи и да се възмущаваме от радостта и веселите погледи, от оптимизма на околните…Защитавам мнението, че където съществуват общности от вярващи хора отсъстват кражбите и первезиите. Спазват се моралните норми и се цени човешката стойност, реда и доброто отношение, любовта надделява над трудностите. Но редно ли е да се изолираме и барикадираме от другите – да градим острови на безгрижността…не сме се появили на света с подобна мисия. Много лесно е да си на километри от изкушенията и да не се препъваш чувайки и виждайки грешките на хората.

   Бебето се ражда и съвсем скоро съзнателно го учат да се пази от кучета, огън, бодлите на розата…а учи ли го майката и бащата да се доверява на Бога и да внимава в стъпките си…Ние сме ученици през целия си живот и кога наранени, изгорени, плачещи преминаваме от урок на урок, каляваме стъпките си и увеличаваме доверието си в Господа. Но минават месеци и битки, четене на Библията, молитви, за да се усетиш закрепен в люшкащата се лодка на живота. Не са ти резервирани тихи и слънчеви дни, нито постоянна лекота в душата…Напротив – ще преживееш сътресения и всеки ден ще се налага да гребеш срещу неразбирането и нежеланието да се спрат и те изслушат, да поискат промяна в сърцето си…

  Ако започнем да възпитаваме децата си, да им показваме на дело Божията любов и сигурността в думите и обещанията Му, вярвам, че светът ще се стреми към проявената обич и ще я търси.

   Даваме ли любов и внимание на хората около нас, готови ли сме да забравим егоизма  си и да не премерваме всякога “колко съм дал и колко съм получил”…

    Христина Михайлова

 

МИГОВЕТЕ

– Тази вечер сякаш си тъжен, Артър, но не трябва. Не се разделяме. Казваш ми постоянно, че не трябва да мислим за утре, нека да се възползваме от този миг, който все още е наш.
– Не мога да го направя, не мога да изживявам мига, без да мисля за следващия. Как успяваш?
– Мисля за тези настоящи минути, те са вечни.
И тя реши да му разкаже една история, малка игра, за да го разсее. Помоли го да си представи, че е спечелил конкурс със следната награда. Всяка сутрин една банка ще му отваря кредитна сметка за 86 400 долара. Но всяка игра си има правила и правилата на тази са следните:
– Първото правило е, че всичко, което не си похарчил през деня, вечерта ти се отнема, не можеш да мамиш, не можеш да прехвърлиш тези пари в друга сметка, но всяка сутрин, когато се събудиш, банката ти отваря нова сметка с нови 86 400 долара за през деня. Второ правило: банката може да прекъсне тази игра без предупреждение; във всеки момент може да ти каже край, сметката се закрива и няма да има друга. Какво ще направиш?
Той не разбираше много добре.
– Толкова е просто, това е игра, всяка сутрин на разсъмване ти дават 86 400 долара с единственото условие да ги похарчиш през деня, непохарчената сума ще ти бъде отнета, когато си легнеш, но този дар от небето или тази игра може да спре във всеки момент, разбираш ли? Значи въпросът е: какво ще направиш, ако получиш подобен дар?
Той веднага отговори, че ще похарчи всеки долар, за да си достави удоволствие и да подари куп неща на хората, които обича. Ще изхарчи всеки цент, подарен от тази “магическа банка”, за да направи щастлив своя живот и живота на близките си, ”дори и на непознатите, между другото, защото не вярвам, че ще успея да изхарча за себе си и за близките си 86 400 долара на ден, но какво искаш да кажеш?”. Тя отговори: “Всички разполагаме с тази магическа банка, това е времето. Рогът на изобилието, пълен със секунди, които се ронят!”
Всяка сутрин, когато се събудим, ни дават кредит от 86 400 секунди живот за през деня и когато вечер заспиваме, нищо не се прехвърля, неизживяното през деня е загубено, вчера е отминало. Всяка сутрин тази магия започва наново, пак ни дават 86 400 секунди живот и играем при това неотменно правило: банката може да закрие сметката ни във всеки момент без предупреждение, във всеки миг животът ни може да спре. И какво правим с нашите ежедневни 86 400 секунди? “Нима секундите живот не са по-ценни от доларите?”
Откак бе катастрофирала, тя разбирала всеки ден колко малко хора осъзнават, че времето трябва да се пресмята и цени. Тя му обясни какъв бе изводът от нейната история: “Искаш да разбереш какво представлява една година живот: попитай студента, когото са скъсали на годишния му изпит. Един месец живот: поговори с майката, която е родила недоносено дете и чака то да излезе от кувьоза, за да го прегърне живо и здраво. Една седмица: попитай този, който работи в завод или мина, за да изхрани семейството си. Един ден: попитай двама нерешителни влюбени, които очакват да се срещнат. Един час: попитай страдащия от клаустрофобия, затворен в повреден асансьор. Една секунда: погледни изражението на човека, който току-що се е спасил от автомобилно произшествие, една хилядна от секундата: попитай атлета, след като на Олимпиадата е спечелил сребърния, а не златния медал, за който е тренирал през целия си живот. Животът е магия, Артър, и ти говоря като познавач, защото, откакто катастрофирах, изпитвам цената на всеки миг. Затова моля те, нека използваме всички секунди, които ни остават…