Обичам те…

Тъй дълеч се чувствам от Теб…

Отвори очите ми за да Те видя…

Обичам те, макар и непознат.

Очаквам те,   макар  недостижим.

Потърсих те в небето, но не Те открих.

Потърсих Те в полето и там Те няма,

 потърсих те в морето – не Те видях,

докато не разбрах, че дъх си и живот си.

Навсякъде около мен си,

Облягам се на Твойте ръце,

Усещам твоята прегръдка нежна,

Мирът и радостта.

Навсякъде около мен си,

Дъхът Ти свеж и ароматен,

Повеят Ти  – тих и нежен

Живота  Ти  велик  и вечен…

Разбрах, че всичко за мен си Ти…

Денят си казва молитвата.

Денят си казва молитвата.

      Моли ме

      да не го пропилея.

СТИХОВЕ „хайку“

 

 

Стрийптиз на клона

   влюбени птици песента

   разсъбличат.

 

 

 

      Знаеш, обичам те…

     Голяма ли е любовта… 

     Като студа вън.

 

  

      Очаквам чудо…

      Едно бодлво цвете

      ми стана обица.

  

Утрото сложи

     слънчеви очила.

     Истината блестеше.

 

     Сляпо утро.

     От мъглата не виждаш

      дори мечтите.

 

Нощта изтича

     през цедката по навик.

     Мирис на нов ден.

  

     Враната вместо сирене

     грабна идеята ми.

      За мен бял лист.

  

     Как да минеш оттатък…

     Затвори очи

     и прекрачи мъглата. 

 

     Птица на дървото

     като звезда на върха.

     Мъти празник.

Хриси Панджаридис

 

Време е…

Денят ми често прилича на клетка

с врата отворена, която не виждам.

Катеря се, дращя, викам

докато се превърна в умора.

Цял ден копая и търся

светлината наоколо,

забрвяйки Божието слово,

което пълни с мъдрост сърцето ми.

Вече съм притежател на бели дантели в косите си,

а стъпките ми миришат все още на мляко…

Време, изхвърли ме от люлката си,

за да намеря силата да порасна.

                    Христина Михайлова

Земя и небе

Извадих днес от скришното си на душата
обидата и болката, и суетата-
не бяха бисери и тъй и не разбрах,
защо на времето прилежно ги прибрах…
Тъй дълго свеждах поглед към земята,
в пръстта се взирах, не към небесата…
Така пръстта опита се да ме превземе-
животът ми да стане тежко бреме,
да вляза в тежка разпра със живота аз
и във сърцето да настане глад и мраз…
Не влизам със живота във двубой!
Защото Пътят, Истината и Живота ни е Той!
Приемам всичко, що отреждаш Боже,
че да се спори с Теб не трябва и не може!
Не против Теб, а с Теб ще вляза във ратта,
защото побеждаваш с любовта!

ДИЛЯНА НИКОЛОВА

Като есента съм

 

        Всеки ден пада по едно листо от мен.

        И какво ще стане по-нататък – след сезон, след два..

       Остава синът ми.

 

      Понякога губя пъстротата в очите

       и ми се завива свят

                                                                    от черното и сенките му…

 

       Животът ми е копие на дневен режим.

   Звън за събуждане. Чай.

  Изпращане детето на училище.

 Хранене и разхождане на куче.

  Готвене.  Пет минути разговори за бита.

   Малко сериал наместо успокоително.

  Проверка на имейлите.

  Навикът ми харесва реда.

  Мисълта ми отказва животът по график.

…Отдалечава се от мен.

Христина Михайлова

Стремеж

Повдигам се на пръсти, Господи,

Опитвайки се да отворя вратата на сърцето ти

И да ме чуеш.

Стъпвам върху кулата на залеза

И оттам очите ми те викат.

Издигам се с песента на птицата

И със перото й надявам се да те докосна.

Мечтая си за бързоходните ботуши,

Със тях ако прескачам тръни и години –

Навярно ще те стигна.

Поглеждам се в  огледалото на мъдростта –

Едно беззъбо бебе

В люлка от мляко и надежди се люлее…

О… колко литри още трябва да изпие

Докато питката към него се търколи…

 

   Христина Михайлова

Татко

Орелът – горда, смела птица
лети високо, нашироко.
Той бди за своите дечица
в гнезденце меко и дълбоко.В безсънни нощи, в дните бурни
той труди се, лети в небето,
оглежда, спуска се и носи
във човката си за орлето.Без страх във битка ще се хвърли,
ще пусне ноктите и клюна.
От враг детето да запази-
готов да мре е – няма дума!

Заякват мускулите малки
и пери се сега орлето .
От примера голям се учи -
да наблюдава е заето.

То иска да се увери,
че също може да лети.
О, тате, знам, че те боли,
че те пронизват сто игли.

Нали е твое и те люби-
не бой се, няма да загубиш
ако го пуснеш в летеж!
Опиташ ли пък да го спреш -

На тебе знаеш, че прилича,
да го притискат не обича…
Не се ли радваш, че лети
във тези сини висини?

Ако с любов го ти прегърнеш,
 а после тласнеш да лети,
при тебе скоро ще се върне
за да ти се отблагодари!

Диляна Николова

 

Мидата

Надвила болката от остра песъчинка
и борила се с нея сам саминка
измамно твърда вън -
отвътре нежна, мека
напомня мидата,
че тъй е човека.
Затворен в себе си
със трудността се бори…
Щом дойде време той да се отвори
ще ахнеме от бисера, защото
превърнато в добро е злото

                                                                                                                              ДИЛЯНА НИКОЛОВА

ЕЗЕРОТО

Забравих кой, кога, защо
в духовното ми езеро
подхвърли камък…още два…
И ето ме- стоя сама,
сърцето ми е удивено-
Защо ми е така студено?
Небето не е отразено
във езерото набраздено.
…Огледах се- не се видях,
видях се, но не се познах!
Водата вече не проблясва,
започнала е да блатясва
и пълна е със коренища-
а почна, сякаш че, от нищо…
“ Обичам те“-  ще изцели
отново тъмните води.
Събужда се във мен детето,
говорещо си със небето…
Старая се да потека-
да се превърна във река…
И в начертания ми път
водите ми да се сберат
със животворните води,
където изворът си Ти.
Във многото води си глас
и глас в гласът Ти съм и аз,
когато почна да тека
и вливам в Твоята река!

ДИЛЯНА НИКОЛОВА

Малко за автора:

Диляна Николова е един от най-добрите ми приятели! Невероятен човек, посветен служител, педагог, майка на шест прекрасни деца, нежна жена, верен приятел, широко скроена душа, с която би могъл да споделиш всичко. Обичам те! Ако имаш време да споделяш с нас и заедно с нас, ще се радвам!