Чужденка

    Чувствам ли се удобно, когато ентусиазмът ми крачи необезпокояван по улиците и погледът ми къса букети незасадени още цветя… Чувствам ли се облечена подобаващо на маниерите на провинциалното градче, опитващо да влезе в обувките на големия свой побратим…Чувствам ли се защитена да рисувам каквото си поискам във въображението и на прозореца си…

     Въпроси, набъбващи както оризът оставен във водата от вечерта. Понякога се усещам като наметната с пелерина от шипков храст, друг път пристигам с няколкоминутно закъснение, уж незабелязано от възпитаните облекла, но отбелязано от регистрите. С дрехи съм, но ми се е случвало да се усещам само по бялата си кожа. Дори тенът ми от френското западно крайбрежие не е произвел необходимото впечатление.

     Чужденка съм по документите, по акцента си, по реакциите, не винаги в тон с останалото пустинно спокойствие. За гардероба на  удобството ми е важно как се чувствам аз, не какво отчитат техните радари за национална сигурност. Но ако дори в собствената си страна често бях подложена на забрава и разсъхване, защо се надявам другаде, на кръстопъта на толкова съдби, да получа за сутрешното си кафе вместо сметана каничка внимание и наместо две бучки захар – искреност…Чужденка съм за птиците, ако ги плаща с виковете си, а не ги храня с трохи от изсъхнал хляб. Чужденка съм за околността, ако търся ръбовете на прораслите не според плана дървета и нагазвам в неохраняваното езеро. Чужденка съм, когато изневерявам на правилата и не спазвам вечерния час на законността. Но ако съм редовен кръводарител в акциите за събиране помощи за децата в Сомалия пред Коледа и участвам в кроса на пет километра на 13 декември, о, тогава евентуално, след подадена писмена молба бих могла да се покрия в общия куп от неприбрани есенни листа.

     Полегнала съм върху толерантността им подобно заоблено бяло облаче и се нося в приятно синьото пространство. Маратонките ми са почти нови и здраво завързани, та ако ме подгони кучето на носталгията да мога да направя няколко вдишвания и издишвания и да се втурна напред. Дали ще е в правилната посока… За кого би имало значение. Ще разбера тичайки, важното е да се движа и да мисля положително. Да се усмихвам и да не настоявам да се отворят заключените врати.

      Едно-две-три. Продължавай. Тук, сега, по-нататък, в метрото…за грешките съществуват и попивателни, но те остават заедно в тетрадката ти. Не се и опитвай да ги унищожиш. Всичко се записва.

             Христина Панджаридис

Танцуващо петолиние

      Има дни, които сякаш съм взела от библиотеката на четещ книги на ужасите. Събуждам се и на пръв поглед всичко е  по местата. Но се чувствам мрачна, самокритиката ми работи на пълни опороти, усмивката ми е изгладена и прибрана незнайно къде.  Не ме развеселяват нито хубавите декемврийски дни, нито усилията на птиците да пеят и пропъждат студа от крилете си…

      Вчера един непознат мъж направи поредния комплимент на кучето ни, бях го повела на обичайната разходка, но аз не реагирах. Знам, че я намират за интересна и необикновена, даже се изразяват за нея по френски маниер “Каква красива рокля носи”…, но съм приела външния й вид за даденост и рядко поглеждам с очите на новия човек. Вчера нямах сили  да разгранича цветовете и сенките, да изтръскам от джобовете насъбралата се прах на горчилката…

      Вървях и се укорявах…вървях и си задавах въпроси… вървях и реших за мой пореден път да не се отпускам във водите на отчаянието и меланхолията. Те нищо добро не ми донасят, само пяна от простени, но незабравени вини, страхове – дегизирани като послушни мисли… Изпускам цветето на радостта си в дълбокото и после ми трябват часове, понякога цял един пропуснат ден да търся, да се гмуркам, докато очите ми откажат да ми служат и накрая, изстисквайки умората си, да намеря изгубеното между изтеклата мръсотия.

      И за какво е цялото това тъгуване, преглеждане на всяко камъче от изминатия предишния ден път, прослушване наново и пак на изречени фрази, в които никой не е вложил екслозив…Съмнения като водопади, съмнения като небостъргачи. Мога ли да им изляза насреща, да се опълча срещу тях… Естествено! Обръщам им гръб, пускам друга касета  и часовете ми се раздвижват по южняшки, слънчев ритъм. Всяка следаща нота е написана с  удоволствие и надежда. Петолинието на деня ми танцува и коефициентът му за ритъм е “силно”.

      Не знам в колко шепи се побират подарените ми земни изгреви и залези. Защо да се правя на залязваща преди мига, когато времето за любов и доброта работи още за мен и хората, които е приютило сърцето ми…

            Христина Михайлова

Обичам те…

Тъй дълеч се чувствам от Теб…

Отвори очите ми за да Те видя…

Обичам те, макар и непознат.

Очаквам те,   макар  недостижим.

Потърсих те в небето, но не Те открих.

Потърсих Те в полето и там Те няма,

 потърсих те в морето – не Те видях,

докато не разбрах, че дъх си и живот си.

Навсякъде около мен си,

Облягам се на Твойте ръце,

Усещам твоята прегръдка нежна,

Мирът и радостта.

Навсякъде около мен си,

Дъхът Ти свеж и ароматен,

Повеят Ти  – тих и нежен

Живота  Ти  велик  и вечен…

Разбрах, че всичко за мен си Ти…

След две седмици

   Почти тичам и вятърът ме подбутва в гърба,  помагайки ми да не закъснея за срещата. Както грее слънце, закапват дъждовни капки и ме разсмиват. Нямам време да се озъртам за дъга по небето… Чака ме една строга съциална работничка. Още при запознаването ни усетих парещата тръпка при допир да коприва. Любезност, римуваща се успешно със студенина, думи, извадени от формуляр “Как да разговаряме с човек, намиращ се на борсата на труда”.

   Тя е видимо на моите тридесет и няколко гримирани години, висока е като критериите, на които не отговарям, очилата й са модерни и отиват на бялото й, уморено лице. Прилича ми на красива, неизгладена дреха.

   Рамката на вратата е стъклена и я виждам как рови из кожената си кафява чанта. Почуквам я и изненадвам. Усмивката ми е водопад, който я залива и тя за миг ме поглежда странно.

   – Седнете.

 Обстановката показва липсата на въображение или внушие, че тук само се работи, никакви лирични отклонения. Няма картини по стените, снимки на децата /знам, че е майка на две момичета/, вазата за цветя сигурно е абонирана за прах и прибрана в шкафа, отляво на бюрото й.

   Веднага изважда разграфен лист, пише името ми и часа, дава да се подпиша. Виждам по номерата, че днес вече е разговаряла с петима в моята ситуация. Ясно защо в стаята не откривам цветни петна или следи от женска чувствителност. Между четирите стени се е насъбрало притеснение, неизговорени мъчителни думи и всеки жест на щастие може да се приеме за абсурден.

 

-          Усмихвате се. Изглеждате доволна…

-          Да, навън, в слънцето, изведнъж заваля дъжд…- Изказването ми е на път да я извади от мрачното равновесие. – След една година чакане получих последната си заплата от сладкарницата, където работих. Обади се и една от приятелките ми, която от години живее в чужбина, мислех си, че съм забравена.

-          Подготвила съм за попълване тестове, които да ви помогнат да разберете какво ви интересува и каква работа бихте искали да започнете. Попълнете ги у дома и след две седмици, на другата ни среща, ще ги донесете.

-          Знаете вече, че притежавам свърхчувствителен нос, силно развито обоняние и имам огромното желание да го използвам…може би в парфюмерийна фабрика…нещо подобно.

-          Възможно е, но по-скоро опитайте в шоколадовите заводи. В района ни те са известни. Намерете адресите, имейлите им и пишете.

-          Вие не можете ли да ми помогнете?

-          Не разполагам с компютър, а и нямам време. Задачата ми е да ви насоча, да ви провокирам да мислите и търсите.

Цялата ми същност е изпълнена единствено с мисълта да търся. Търсех, но не намирах. Кой знае защо смятах, че тя ще ми помогне. И без попълването на теста бях в състояние да й кажа, че предпочитам да бъда в екип, но на ръководно място, да търсят и оценяват мнението ми, но не то да бъде рещаващото.

-          Вие все пак познавате много хора, къде да се насоча конкретно? Няма ли да се организира скоро курс, в който да ме включите.

-          Знаете ли броят на чакащите за курсове… За вашата специалност не намирам нищо. Трябва да се преориентирате.

Чувствам как търпението ми ще излезе извън кожата си. Моят проблем е, че не знам към какво ново да се насоча, а нейният, че не може да ме търпи повече. С въпросите си разшивам наизустената й рамка на изпаднал в депресия и преродил се в мълчаливо творение. Тя ме приема едва ли не в ролята на пациент, аз се съпротивлявам.

  В очите й вместо цвят виждам бодли.  Безработна съм, на социална помощ, но се радвам по детински на природните изненади, тя – със своя пост и сигурност, не разбира вълненията ми.

-          Вие какво бихте ми препоръчали, кой курс би ми дал шансове за работа?

-          Навън вече ме чака следващият. Закъснявам.

Времето ми е изтекло. Половин час бюрократичната машина е отделила силите си да се погрижи за мен. Но не съм само аз, милиони сме.

… Дали съм щастлива, че след две седмици ще мога да отворя една врата и жената ще ме изслуша, та макар и по задължение и в строго определени минути.

 Чудя се ще боде ли още копривата в погледа й… чувала съм, че старата гори  по-силно.

                             Христина Паджаридис

 

 

Прилепване

Оглеждам се в себе си и наоколо… и понякога искрено, по детински, се учудвам как бързо и почти скорострелно човешкото сърце се прилепва за нещо. И това, да го назовем ново хоби, го превзема и обгръща с топлината на удоволствието. Всички свободни часове му се посвещават, мислите тичат все натам, човекът  е щастлив само и единствено отдавайки му се. Съблазън, навик, любимо занимание…бягане от неразрешените проблеми. Можем да го кръстим както ни харесва.

    Не съм против отмората и нуждата  краката и главата ни да почиват. Самата аз обичам да чета и да се разхождам дълго из парка. Но си спомням как в даден отрязък от време бях “абонирана” да гледам следобедните филми. Уж домакинствах и ги използах като приятен фон, но слушах репликите и бях в течение какво става на екрана. Вълнувах се и не оставах безпристрастна. Често “разнасях” ситуациите седмици наред и продължавах да се ангажирам със случилото се. А дали имаше случка изобщо?!

    Интернет днес е като новият световен ред – движи и управлява милиони, които иначе смятат, че са независими и умни същества. Свикване с непрекъсното вмъкващата се и направо досадна реклама, със примамките на грозното и неестетичното.

 Но нали все се говори и бих казала парадира с толерантността…ние се подсмиваме, обръщаме поглед наляво или надясно и се правим на добри граждани. Преглъщащи завоалираната порнография, пропускаййки от едното ухо в другото цинизма на деня и между зъбите се наслагва не зъбен камък, а нерадост, болезненост, несъгласие… Добре, ние отказваме да запечатим посланията в умовете си, но останалите, те постъпват ли по същия начин, реагират ли така децата ни, децата на близките ни, момчетата и момичетата на съседите и съучениците на племенниците ни.

   Благодарна съм, че след едно спречкване у дома спрях да гледам поредица, която излишно ме натоварваше и зареждаше с нервност. Нима е оправдано да си задавам въпроси за непознати лица и да опитвам да разплитам техните житейски паяжини…поредицата е снимана и участниците вече са разрешили кое, как и защо. В моята житейска раница на гърба нося товара от предостатъчно въпросителни без разумен до днес отговор. Оправдавах слабостта си да не мога да се откъсна от телевизията си с вероятността, наблюдавайки чуждите криволици, да намеря и правилното разрешение за мен.

    Всеки ден уча или поне се опитвам да овладявам трудността да преценявам за какво да подарявам личното си време, да не изхвърлям през прозореца скъпоценните мигове. Защото ако не съм доволна, поне от моите действия, все едно превръщам невъзвратимото, никога неповтарящото се в смет. Бог ни подарява днешния ден, а ние забравяме дори да благодарим. Държим се като собственици, завоеватели на собствената си територия от 48 квадратни метра – кухня, хол, стая, тоалетна с душ, коридор.

   Божието слово е на върха на купчината ми книги. Поставено е най-отгоре, не за да боде погледа ми, а заради степента на важност. Преживяла съм разни житейски корабукрушения и щастливо съм се завърнала при канарата Христос.

 Независимо каква шапка ще избера да си сложа днес искам в мен да тече мъдростта Божия и да вървя напред вярвайки.

                   Христина Михайлова

Мъдростта на детето

Твърде често се смятам за пораснала и можеща да възпитава сина си, да му дава пример, да отговаря на разните клонящи понякога към изчервяване въпроси…И живееща така в заблуждение имах повод да надзърна в клатушкащата се моя вяра и заблужденията на егоизма ми.

    Не е лесно публично да се разкривам, но си давам сметка, че душата ми е още “облечена” в дрехите на егоцентризма и ме вълнува дали съм оценена, разбрана, одобрена. Все търся истината, справедливостта, готова съм за дуелиране всеки ден. Ще се връщам на мястото, където са ме излъгали /по собствената ми преценка/ и ще настоявам за правото си. Чие право, всъщност?! Ако отдадат на мен удоволствието от победата как ще се чувства отсрещната страна…Дали ще се прехласвам на нервите и притесненията на един друг човек, та макар и непознат…

   На пръв поглед бяхме в центъра на всекидневна малка словесна хватка в магазина. Смятахме, че сме в правото си да получим отстъпка от цената, дадоха ни обяснение, че не се отнася до този вид стока. Касиерката посочи с пръст дребния шрифт, който не бях чела….Излизайки на светлина се спрях и зачетох…нищо такова не пишеше. Върнах се възмутена и тъпсеща обяснение за лъжата. Клиент съм и имам право, но жената ми отговори с нов аргумент. В ума ми се мярна идеята да повикат отговорника на магазина, но се отказах…Нервността ми преливаше над увереността. Реших да изчакам и да помисля по-дълго.

   На сутринта бях издирила телефона и имейла на търговския обект и обмислях да пиша или да се обаждам. Търсех си победата! Търсех да си удовлетворя егото на успешна жена и справящата се дама…Житейските състезания ли ме зареждаха с положителна енергия, с нужния емоционален кислород. Гладна съм за първото място?! В реда на мисли си задавам въпроси аз ли владея ситуацията или тя ме оплита в кошницата си да се налагам над другите, да отмъщавам, да не се оставям и последната рещаваща дума да е моята. Вижте колко съм силна и властна! Ама това аз ли съм?!

   Благодарна съм на детето си! Попитах го как да постъпя – писмо или телефон да избера, за да изисквам извинение от касиерката, а защо не и наказание за послъгването…Знаете какво ме посъветва моето растящо в смиреномъдрие момче, то каза: “Бог да я благослови!”

    Моментално ми олекна. Притесненията ми отпаднаха, чувствата ми на онеправдана изчезнаха. Завлядя ме спокойствие и радост. Спомних си стих от Псалом 39 “дай ми да зная колко съм кратковременен”…Горчилката беше отмита от душата ми и нямаше смисъл да я връщам пак и да яхвам вълната на мъста.

   “Не въздавайте зло за зло или хула за хула, а, напротив, благославяйте…” Първо послание на апостол Павел 3:9.

    Прекрасно е малките наши пиленца, които закриляме и грижовно отглеждаме, да ни напояват с Божията мъдрост. Да ни напомнят значимото.

 Значи словото живее в умовете и сърцата им…

          Христина Михайлова

Букет рози за Господ

   Днес неочаквано любимият ми мъж ме зарадва с букет рози. Той забравя рождения ми ден, но е запомнил, че предпочитаните цветя от мен са розите. В голямо количество и по-често, по възможност. Както ме болеше главата изведнъж болката изчезна и се развеселих. О-о… как обичам подаръците!

   И се позасрамих…кога за последен път го изненадах, кога сторих нещичко поне дребно за някой друг…Просто за удоволствие, за благодарност, за веселие в очите…

Преди дни гледах по канал 2 на Френската телевизия документалния филм “Завръщане към непознатата земя”, сниман в Хималаите. В основата на продукцията беше обикновено на пръв поглед семейство и една необикновена жена Долма. Бръчките по лицето й илюстрираха трудния живот и климат, където е родена и живее. Имаше момченце на шест години. Самата тя не изглеждаше млада, но в нея гореше огън. Родителите й не са били богати и не са я изпратили на училище. Пасейки животните през летата е взимала назаем учебниците на другите и сама  е открила тайната да пише и чете. На 13-годишна възраст я изпращат да учи в будистки манастир медицината на старите лекари. Там остава четири години. Запомня всички древни рецепти и днес е медицинска сестра. Помага на хората с лекарствата си, които приготвя сама, но най-вече със своята вяра и излъчване. Когато я гледах имах чувството, че от нея излиза светлина и обич, че е препълнена с доброта. От къде я взима, от къде всеки ден допълва изразходваното количество… и пак има за нуждаещия се, за потропалия на вратата й…И как беше доволна от живота си, от мизерията наоколо….То просто нямаше за какво да се закачи погледа ти – само планини и ниска трева, облаци в различни форми…

    В такива моменти се охарактеризирам като една лакомница, дето все не й стига…денят ми е къс и не си свършвам задачите, съседът ми е прекалено шумен и търся да му направя забележка, дъждът не спира и ми пречи да изляза, детето ми отваря хладилника и все не намира из многообразието какво да яде…Излишъците ми ме превръщат в недоволна и намръщена…Недооценяваща притежанията да съм жива, да мога да дишам, да бъда обичана, да се любувам на книги и картини, да пътувам…

   Филмът ни срещна и с четири млади момичета, които за цели пет месеца са сами и пасат стада добитък. Търчат по хълмовете, доят на ръка и по същия начин си правят масло. Сами са. А непрекъсното се усмихваха, пееха, закачаха се, разменяха си шегички и повтаряха, че им е хубаво да са заедно. Каква изненада за мен да видя една непресъхваща река от смях.., от очи, целите оцветени от младост и жизненост, от още нещо…

 Какво имаха те повече от мен?! Зъбери наоколо, кожени постелки на земята и току-що издоено мляко, върхове с  малко растителност и километри за тичане всекидневно…Не бяха виждали никога нашите плодове и зеленчуци, нашите луксозни играчки за забавления…Бяха богати на естествена човешка съпричастност, насладата да дишаш истински въздух и да си така близо до небето…

   “Чашата ти ще прелива”…казва псалмистът. А как твърде често ми се струва, че чашата ми не е допълнена, да не кажа направо си е празна…

    Господи, моля те да приемеш този букет рози! Защото ти ме обичаш и винаги намираш начин и чрез хората да ми го показваш.

                           Христина Михайлова

Въздух за дишане

   Получих писмо от приятелка, която познавам отдавна. Знам и от години за нейните проблеми със съпруга й. Но не бях толкова навътре в сърцето й, както напоследък. Разстоянията явно ни сближиха, разрушиха мостовете от притеснения и сега тя споделя повече. Разбирам колко трудно живее и как денят й е с цвят на тъга. Как изглежда тъгата ли?

   Ами загледайте се в една жена, която насила е повдигнала раменете си, /иначе ръцете й просто ще докоснат земята като прекършени цветя/, не си е сложила червило, не защото е забравила и бързала, а поради нежелание да се харесва дори на себе си…Очите й не са сини или пъстри, те са празни. Бърза да се прибере у дома не заради очакващата я прегръдка на любимия, а заради пошлите намеци и грубостите, които следват при закъснения. Срещите с приятелките й са по часовник и прорязвани от телефонните проверки – къде си, с кого си, тръгваш ли вече….Сякаш отдавна е отминала пролетта на чувствата и е дошла завинаги студената зима в отношенията между нея и него. Тя определя живота си като стрес. Стрес и страх. Страх я е да живее с мъжа си, страх я е да го напусне. Страхувайки се е превърнала дните си в рамка на безнадежността и не може, не смее и да помисли да счупи прозореца и да подиша въздух. Задушава се, мята се, но продължава да крета…

   Вече започвам да забравям как самата аз бях облечена в дрехата на отчаянието и страха. Май бях стиганала до там да мечтая, заспивайки с болка вечер, да не се събудя сутринта. Носеше ми облекчение и така се успокоявах…Но се будех и страхът беше там. Никой не го беше “разстрелял”. Главният герой бях аз, но той беше иззел ролята ми и се перчеше страховито в живота ми. Докато не го погледнах смело в очите и взех решението да дишам без обкръжението му.

   Мъжът и жената са създадени да бъдат заедно, да се допълват и уважават. Да зависят един от друг, телата и душите им да се преплитат с нежност, разбиране и обич. Той и тя. Двамата главни герои. Той и тя – неделими като любовта. Не съумяваш да разделиш по половинка на всеки желаещ…Любовта е цялост, за да се изправи срещу мъката и злобата, и да устои.

   Една жена върви по своята пътека и се опитва да засажда семена на доброта, търпение и надежда, но семенцата не раждат плодове…Не, не ги отнасят грабливи гладни птици. Поливат ги със страх и омраза, а от тях се появават само бури.

   Как искам хората да се обичат…или ако това звучи наивно – поне да се изслушват и разбират, че сме различни, понякога далечни, но  и толкова близки.

                Христина Михайлова

Подаръци от градините на Господа

   На семейния ни клон са “накацали” дузина проблеми и добре че след размяната на високо напрежение в думите се появи желание за каране на колела. Наистина винаги съществува една пролука, от която струи светлина и надеждата ни очаква да я открием.

   Небето е изрисувано с облаци, но какво по-приятно от летен ден без ярко слънце. Облечени с модата на сезона къси панталони и тениски се качваме на велосипедите. Друго не ни трябва – само път и колкото може да е по-дълъг, за да ни се проветрят главите от трудностите, мътещи яйце след яйце в главите ни…Срещаме и други хора на колела – двойки, сами…има и групички от колоездачи с багаж. Това са истинските туристи на колела – взели са със себе си един малък дом, за да се хранят и преспиват където заварят.

   Зеленината наоколо е щедра. Можеш да спреш за почивка и да вкусиш роденото от щедростта, която не е творение на човека… В градините на Господа /как иначе да ги нарека/ си късаме къпини, ябълки с още кисел вкус, сливи…Когато си гладен всеки подарен плод е сочен и утолява жаждата и приспива глада.

   Вятърът от колелата издухва тягостните ни усещания и вече се чувствам свежа и пълна с енергия. Вярвам, че ще загладим остротата на камъните с разбиране и дълготърпение. Няма да забравяме урока, че след работа тялото и ума ни имат право на отдих, на зареждане с други картини и чувства.

   Знаете ли, за първи път се качих на колело само преди три години. Не съм имала собствено такова, като дете исках да ми купят летни кънки, но нашите нямаха  финансова възможност…Е, карах кънките на съученичката ми Ани, тя даваше и на другите деца – Румяна, Пенка… да се спускаме по асфалта…

    Сядайки днес на подареното ми колело сякаш откривам детето в себе си – неопитало дузина лакомства…но не тъгувам, наслаждавам се на момента, който Бог ми дарява и се усмихвам.

    Какъв подарък ви направи Господ в днешния ден, а вие зарадвахте ли го…

             Христина Михайлова

“И Бог видя всичко, което сътвори: и ето, беше твърде добро”

   Четох за  остров Санторини – толкова нереално красив и се замечтах да отида да го докосна. С ръка и поглед… поне за няколко дълги дни.

   Но лятото е толкова добро и ми даде малка награда. Неочаквана, но прекрасна. Траеше само пет часа. Но беше една преливаща купа от настроение, несъбираема в погледа красота, тежък августовски наниз от цветове, прохладен вятър и румолене на река.

   Понякога разбираш, че за да преживееш романтика не е нужно да изтъркаш чифт обувки и да изядеш торба сух хляб. Изминаваш с колата 47 километра – нито повече, нито по-малко. И светът е сякаш друг…Сцена с възторжен декор!

   Колата остана в подреденото и сякаш излъскано с четка и сапун немско село. Преоблечени като туристи  крачим бодро нагоре. Пътят е край къщички с градини, в които най-вече се ширят разни видове цветя, оградите са символични. Берем си къпини и напредваме откъм сенчестата страна.

Замъкът е защитен с лозови насаждения – бяло и червено грозде за производство на вино. Старината е от ХVІІ век, но навсякъде историческите обяснения са на немски език, т.е. нищо не разбрахме. Една част е вече частно притежание, но и останалата си струва да се види. По малки извити стъпала се изкачихме до най-високата кула, където демонстрираше смелост знамето. Гледката те води в четирите посоки. Сложени са многобройни тебели, на които е отбелязано разстоянието до разни точки на света по права линия…фигурираха градове от Франция и Германия, та чак до Ню Йорк…някакви си 6 хиляди и отгоре км! Светът наистина чака да го опознаем!

   Продължихме по топлия път край селата. Зелени окосени поляни – докъдето успее да се покатери погледът, огромни селски къщи с дворове и цветни премени. Стигаме до минерални извори. В специален павилион можеш да опиташ водата – леко газирана и студена, но ако си носиш чашка. Ние сме придвидливи и не само имаме чаша, но и шише. Иначе така са направени чешмите, че не е възможно да напълниш бутилка. Но чашка по чашка събираш целебната течност. Нали сме си икономично-практични, но да не се обиждаме. Видяхме и немски семейства, които пристигаха с торбичка бутилки и чашка…Иначе се продава водата, но ти искат 1,50 евро… Прохладна пътека ни води край реката, минаваме до хотели, здравни центрове, парк с басейн, където можеш да потопиш краката си. Чуваш шумът, даже на едно място две реки се събират и не кръстосват шпаги, а заедно сляти танцуват върху камъните и заглушават градската глъч. Направиш ли двайсетина крачки загърбваш обхваналата те сантименталност и попадаш в цивилизацията на открити ресторанти и бързащи автомобили. Виждаме и защо навсякъде багрите са живи – една огромна лейка, държи я усмихнат мъж, напоява саксиите пред блока. Сякаш долових как петуниите му благодариха облекчени от струята прохлада.

   Питаме се  защо “говоренето” на водата те радва и успокоява, а звуците на автомобилите те дразнят…Дали е въпрос на нагласа, начин на живот и хармония в самия теб…

   След толкова хубавини посядаме на зелено и пием приготвеното у дома кафе. Пътуването е подобно кислород, но никак не е лошо и да можеш да се завърнеш в едно уютно кътче.

      Христина Михайлова