Чужденка

    Чувствам ли се удобно, когато ентусиазмът ми крачи необезпокояван по улиците и погледът ми къса букети незасадени още цветя… Чувствам ли се облечена подобаващо на маниерите на провинциалното градче, опитващо да влезе в обувките на големия свой побратим…Чувствам ли се защитена да рисувам каквото си поискам във въображението и на прозореца си…

     Въпроси, набъбващи както оризът оставен във водата от вечерта. Понякога се усещам като наметната с пелерина от шипков храст, друг път пристигам с няколкоминутно закъснение, уж незабелязано от възпитаните облекла, но отбелязано от регистрите. С дрехи съм, но ми се е случвало да се усещам само по бялата си кожа. Дори тенът ми от френското западно крайбрежие не е произвел необходимото впечатление.

     Чужденка съм по документите, по акцента си, по реакциите, не винаги в тон с останалото пустинно спокойствие. За гардероба на  удобството ми е важно как се чувствам аз, не какво отчитат техните радари за национална сигурност. Но ако дори в собствената си страна често бях подложена на забрава и разсъхване, защо се надявам другаде, на кръстопъта на толкова съдби, да получа за сутрешното си кафе вместо сметана каничка внимание и наместо две бучки захар – искреност…Чужденка съм за птиците, ако ги плаща с виковете си, а не ги храня с трохи от изсъхнал хляб. Чужденка съм за околността, ако търся ръбовете на прораслите не според плана дървета и нагазвам в неохраняваното езеро. Чужденка съм, когато изневерявам на правилата и не спазвам вечерния час на законността. Но ако съм редовен кръводарител в акциите за събиране помощи за децата в Сомалия пред Коледа и участвам в кроса на пет километра на 13 декември, о, тогава евентуално, след подадена писмена молба бих могла да се покрия в общия куп от неприбрани есенни листа.

     Полегнала съм върху толерантността им подобно заоблено бяло облаче и се нося в приятно синьото пространство. Маратонките ми са почти нови и здраво завързани, та ако ме подгони кучето на носталгията да мога да направя няколко вдишвания и издишвания и да се втурна напред. Дали ще е в правилната посока… За кого би имало значение. Ще разбера тичайки, важното е да се движа и да мисля положително. Да се усмихвам и да не настоявам да се отворят заключените врати.

      Едно-две-три. Продължавай. Тук, сега, по-нататък, в метрото…за грешките съществуват и попивателни, но те остават заедно в тетрадката ти. Не се и опитвай да ги унищожиш. Всичко се записва.

             Христина Панджаридис

Непразнично

     Пак на календара се червенеят празничните дни. И уж толкова хора се бунтуват против правилата, но сега, като примерни ученици, бързат да пазаруват. По лицата им полепва невидимо вещество, което моделира непрекъснато вълнение, желание за движение, устата започват да повтарят едно и също: “Весели празници!”

     Празнуването е спазване на традицията, а тя е връзката ни с миналото, поливането на корените с вода. Ако не празнуваме явно сме забраванковци на родовата и национална памет, изменнци на ценностите… Може би. Кого да попиташ? Най-правилно е да се обърнеш към себе си. Навън нека се веят на вятъра гирлянди, светлини, които финансираш с данъците, ще се преборват с мъгли и снежни въхъри, шампанското ще напуска избите и производителите ще се напиват с печалбата.

     Но в теб, в дома, ти си решаваш какво да правиш. Ще се смееш ли над живота си, или ще си купиш новия диск със комедии в изпълнение на известния еди-кой си и тогава забавлението ти е улеснено. Защото е възможно никъде под ноктите си да не можеш да изтържеш поводи за леене на алкохол и викане до зачервяване на гърлото, сякаш си с ангина..

     Празникът е установеност, правилник за спазване от гражданите. Както готвейки ти се придържаш към рецептата и грамажа на продуктите, времето за печене, и ако резултатът е плачевен, ти повтарят, че си импровизирал, а не си броял с точност и прецизност лъжиците. Добрите кулинари мърморят непрекъснато: “Майсторството идва със стриктното изпълнение на указанията.” Щом готвейки кейк е наредено да се сложат 150 гр захар, слагай ги и не оспорвай. Къде се е яло кейк без захар?!

      Не се вживявай в самохвалко, или не пледирай, че имаш право на собствено мнение и свобода. Не искаш да помиришеш някоя затворническа килия, та дори в цивилизована страна, нали? Предпочиташ да се облечеш в ролята на примерен гражданин, благодарен и сериозен.

       Празникът е като котва, закотвен си в пристанището на разума и вълничките те гъделичката приятно. Празникът е като закачалка. Провесваш за съхнене мокрия си работен шлифер, манто, костюм… и се мушваш да подреждаш нечупливите играчки на развлекателната индустрия.

       Странно ми е защо именно пред новата година се купуват камари от продукти, които иначе въобще не опитваш. Коремът, вкусовите ти рецертори ли ще стимулираш. Забавлението не е ли за ума, за сърцето, за душата.

       Тонове фалшификати се произвеждат и изсипват на сергиите на празника и зрелището като че ли успява да зарази човечеството. То пълни пазарската си количка, пресмята, въздиша, преиначава, забравя.

      Всяка жена си мечтае, ако й подарят перли, то да са истински, но е готова да си сложи тази вечер и да демонстрира пред останалите колко блести и топли едно евтино бижу.

      Точно сега някои хора са на път да получат инфаркт от извършените малки и големи злодейства и взимат спешни мерки  дарявайки

 част от излишествата си на бедни, на болници и сиропиталища. За празника можем да развеем обратна страна на байрачето на етоизма си и да се представим в светлините на лъжата като дарители.

      Празникът е синоним на шум и гърмежи, на затрупани с опаковки от подаръци и изпити кутии от безалкохолни, изхвърлени за по-лесно на улиците. Погледнете през прозореца вашия квартал след празнуването, излезте и внимавайте къде стъпвате, вижте с очите си какво е изпразнено и употребено за да се отбележи повода…Каква гадост….

      Празникът представлява красива кожена ръкавица. Настаняваме се и прекарваме определеното количество време, според правилата на мястото. Ако се съпротивляваме ни оставят навън, да се печем на собствения си огън.

      Романтика ли? Не виждам нищо подобно в подскаченото от крак на крак при минусови температури.

            Христина Панджаридис

Танцуващо петолиние

      Има дни, които сякаш съм взела от библиотеката на четещ книги на ужасите. Събуждам се и на пръв поглед всичко е  по местата. Но се чувствам мрачна, самокритиката ми работи на пълни опороти, усмивката ми е изгладена и прибрана незнайно къде.  Не ме развеселяват нито хубавите декемврийски дни, нито усилията на птиците да пеят и пропъждат студа от крилете си…

      Вчера един непознат мъж направи поредния комплимент на кучето ни, бях го повела на обичайната разходка, но аз не реагирах. Знам, че я намират за интересна и необикновена, даже се изразяват за нея по френски маниер “Каква красива рокля носи”…, но съм приела външния й вид за даденост и рядко поглеждам с очите на новия човек. Вчера нямах сили  да разгранича цветовете и сенките, да изтръскам от джобовете насъбралата се прах на горчилката…

      Вървях и се укорявах…вървях и си задавах въпроси… вървях и реших за мой пореден път да не се отпускам във водите на отчаянието и меланхолията. Те нищо добро не ми донасят, само пяна от простени, но незабравени вини, страхове – дегизирани като послушни мисли… Изпускам цветето на радостта си в дълбокото и после ми трябват часове, понякога цял един пропуснат ден да търся, да се гмуркам, докато очите ми откажат да ми служат и накрая, изстисквайки умората си, да намеря изгубеното между изтеклата мръсотия.

      И за какво е цялото това тъгуване, преглеждане на всяко камъче от изминатия предишния ден път, прослушване наново и пак на изречени фрази, в които никой не е вложил екслозив…Съмнения като водопади, съмнения като небостъргачи. Мога ли да им изляза насреща, да се опълча срещу тях… Естествено! Обръщам им гръб, пускам друга касета  и часовете ми се раздвижват по южняшки, слънчев ритъм. Всяка следаща нота е написана с  удоволствие и надежда. Петолинието на деня ми танцува и коефициентът му за ритъм е “силно”.

      Не знам в колко шепи се побират подарените ми земни изгреви и залези. Защо да се правя на залязваща преди мига, когато времето за любов и доброта работи още за мен и хората, които е приютило сърцето ми…

            Христина Михайлова

Обичам те…

Тъй дълеч се чувствам от Теб…

Отвори очите ми за да Те видя…

Обичам те, макар и непознат.

Очаквам те,   макар  недостижим.

Потърсих те в небето, но не Те открих.

Потърсих Те в полето и там Те няма,

 потърсих те в морето – не Те видях,

докато не разбрах, че дъх си и живот си.

Навсякъде около мен си,

Облягам се на Твойте ръце,

Усещам твоята прегръдка нежна,

Мирът и радостта.

Навсякъде около мен си,

Дъхът Ти свеж и ароматен,

Повеят Ти  – тих и нежен

Живота  Ти  велик  и вечен…

Разбрах, че всичко за мен си Ти…

За любовта ли говорим….

Миналата седмица по френската телевизия излъчиха репортаж от Аржентина за брака между двама мъже. След първия отказ те са завели дело, сега печелят… и се женят. Споменаха, че това се случва в страна, където над 80 процента от хората се определят като католици…

   Видяхме радостта от подскачащи и целуващи се уста в уста лица от един и същи пол.

   На другата вечер толерантна Франция даде пример и за своето разбиране. Кметицата на един град говореше разралено, че тя няма нищо против подобни връзки и узаконяването им пред властта…ВАЖНОТО Е ДА СЕ ОБИЧАТ. Така тя се аргументира пред съвестта си.

   Глаголът “обичам” употребяваме в какъв ли не смисъл…Обичам сладолед, обичам да чета Ницше, обичам лятото, черния цвят, късите поли, парфюм “Шок”, хамстерите…Обичам!

   Обичам и искам да живея с човек от същия пол като мен….и не се спира до тук.

    Те настояват, демонстрират, говорят за нарушаване на човешките права…. желаят да осиновяват и деца. Да си играят на семейство! И в тази говорилня се замесват политици, известни личности, еднодневни имена, които търсят слава и повече шум и реклама. Прави се бизнес от всичко!

     Светът се е превърнал в един постоянно отворен и продаващ ВСИЧКО магазин.

    Ако в моята страна този артикул все още не се предлага, о….ще си го набавя от другата.

    Икономиката изживява криза, моралните ценности отдавна са поставени от някои в глава “разни”, и съвсем естествено семейството  се лута нагоре-надолу по дрогираната стълбица на приоритетите. Като че ли институциите и политиците се интересуват предимно и на първо място от процентите гласове, одобряващи мигновената им слава , но накъде вървят човешките отношения, бъдещето на семейството…оставят го едва ли не на случайността…

    Накъдето се е запътила нашата планета скоро стрелката на нормалното ще сочи като обикновено семейството, където мама и татко са двама влюбени, но с еднакви полови белези. И растящото в подобна идилия ще приема, че сме устроени по такъв начин.

    Е да, но не е направена земята по подобен аршин.

    Бог създаде Адам и Ева. Не вдъхна живот на двама Адам-овци или на две Еви.. Ако беше разумно Той щеше да го стори.

    Остави ни прекрасен пример за съвместен път между мъж и жена.

     И ако някои узаконяват или вече са със записан час да получат “да” на своите извращения, болестни състояния, любопитството на всяка цена да опитат какво ли не…

Християните знаем, каква е истината.

    Много пъти в историята истината е била обезценявана, но това не я прави в никакъв случай невалидна и неприложима.

                   Христина Михайлова

Денят си казва молитвата.

Денят си казва молитвата.

      Моли ме

      да не го пропилея.

След две седмици

   Почти тичам и вятърът ме подбутва в гърба,  помагайки ми да не закъснея за срещата. Както грее слънце, закапват дъждовни капки и ме разсмиват. Нямам време да се озъртам за дъга по небето… Чака ме една строга съциална работничка. Още при запознаването ни усетих парещата тръпка при допир да коприва. Любезност, римуваща се успешно със студенина, думи, извадени от формуляр “Как да разговаряме с човек, намиращ се на борсата на труда”.

   Тя е видимо на моите тридесет и няколко гримирани години, висока е като критериите, на които не отговарям, очилата й са модерни и отиват на бялото й, уморено лице. Прилича ми на красива, неизгладена дреха.

   Рамката на вратата е стъклена и я виждам как рови из кожената си кафява чанта. Почуквам я и изненадвам. Усмивката ми е водопад, който я залива и тя за миг ме поглежда странно.

   – Седнете.

 Обстановката показва липсата на въображение или внушие, че тук само се работи, никакви лирични отклонения. Няма картини по стените, снимки на децата /знам, че е майка на две момичета/, вазата за цветя сигурно е абонирана за прах и прибрана в шкафа, отляво на бюрото й.

   Веднага изважда разграфен лист, пише името ми и часа, дава да се подпиша. Виждам по номерата, че днес вече е разговаряла с петима в моята ситуация. Ясно защо в стаята не откривам цветни петна или следи от женска чувствителност. Между четирите стени се е насъбрало притеснение, неизговорени мъчителни думи и всеки жест на щастие може да се приеме за абсурден.

 

-          Усмихвате се. Изглеждате доволна…

-          Да, навън, в слънцето, изведнъж заваля дъжд…- Изказването ми е на път да я извади от мрачното равновесие. – След една година чакане получих последната си заплата от сладкарницата, където работих. Обади се и една от приятелките ми, която от години живее в чужбина, мислех си, че съм забравена.

-          Подготвила съм за попълване тестове, които да ви помогнат да разберете какво ви интересува и каква работа бихте искали да започнете. Попълнете ги у дома и след две седмици, на другата ни среща, ще ги донесете.

-          Знаете вече, че притежавам свърхчувствителен нос, силно развито обоняние и имам огромното желание да го използвам…може би в парфюмерийна фабрика…нещо подобно.

-          Възможно е, но по-скоро опитайте в шоколадовите заводи. В района ни те са известни. Намерете адресите, имейлите им и пишете.

-          Вие не можете ли да ми помогнете?

-          Не разполагам с компютър, а и нямам време. Задачата ми е да ви насоча, да ви провокирам да мислите и търсите.

Цялата ми същност е изпълнена единствено с мисълта да търся. Търсех, но не намирах. Кой знае защо смятах, че тя ще ми помогне. И без попълването на теста бях в състояние да й кажа, че предпочитам да бъда в екип, но на ръководно място, да търсят и оценяват мнението ми, но не то да бъде рещаващото.

-          Вие все пак познавате много хора, къде да се насоча конкретно? Няма ли да се организира скоро курс, в който да ме включите.

-          Знаете ли броят на чакащите за курсове… За вашата специалност не намирам нищо. Трябва да се преориентирате.

Чувствам как търпението ми ще излезе извън кожата си. Моят проблем е, че не знам към какво ново да се насоча, а нейният, че не може да ме търпи повече. С въпросите си разшивам наизустената й рамка на изпаднал в депресия и преродил се в мълчаливо творение. Тя ме приема едва ли не в ролята на пациент, аз се съпротивлявам.

  В очите й вместо цвят виждам бодли.  Безработна съм, на социална помощ, но се радвам по детински на природните изненади, тя – със своя пост и сигурност, не разбира вълненията ми.

-          Вие какво бихте ми препоръчали, кой курс би ми дал шансове за работа?

-          Навън вече ме чака следващият. Закъснявам.

Времето ми е изтекло. Половин час бюрократичната машина е отделила силите си да се погрижи за мен. Но не съм само аз, милиони сме.

… Дали съм щастлива, че след две седмици ще мога да отворя една врата и жената ще ме изслуша, та макар и по задължение и в строго определени минути.

 Чудя се ще боде ли още копривата в погледа й… чувала съм, че старата гори  по-силно.

                             Христина Паджаридис

 

 

СТИХОВЕ „хайку“

 

 

Стрийптиз на клона

   влюбени птици песента

   разсъбличат.

 

 

 

      Знаеш, обичам те…

     Голяма ли е любовта… 

     Като студа вън.

 

  

      Очаквам чудо…

      Едно бодлво цвете

      ми стана обица.

  

Утрото сложи

     слънчеви очила.

     Истината блестеше.

 

     Сляпо утро.

     От мъглата не виждаш

      дори мечтите.

 

Нощта изтича

     през цедката по навик.

     Мирис на нов ден.

  

     Враната вместо сирене

     грабна идеята ми.

      За мен бял лист.

  

     Как да минеш оттатък…

     Затвори очи

     и прекрачи мъглата. 

 

     Птица на дървото

     като звезда на върха.

     Мъти празник.

Хриси Панджаридис

 

Прилепване

Оглеждам се в себе си и наоколо… и понякога искрено, по детински, се учудвам как бързо и почти скорострелно човешкото сърце се прилепва за нещо. И това, да го назовем ново хоби, го превзема и обгръща с топлината на удоволствието. Всички свободни часове му се посвещават, мислите тичат все натам, човекът  е щастлив само и единствено отдавайки му се. Съблазън, навик, любимо занимание…бягане от неразрешените проблеми. Можем да го кръстим както ни харесва.

    Не съм против отмората и нуждата  краката и главата ни да почиват. Самата аз обичам да чета и да се разхождам дълго из парка. Но си спомням как в даден отрязък от време бях “абонирана” да гледам следобедните филми. Уж домакинствах и ги използах като приятен фон, но слушах репликите и бях в течение какво става на екрана. Вълнувах се и не оставах безпристрастна. Често “разнасях” ситуациите седмици наред и продължавах да се ангажирам със случилото се. А дали имаше случка изобщо?!

    Интернет днес е като новият световен ред – движи и управлява милиони, които иначе смятат, че са независими и умни същества. Свикване с непрекъсното вмъкващата се и направо досадна реклама, със примамките на грозното и неестетичното.

 Но нали все се говори и бих казала парадира с толерантността…ние се подсмиваме, обръщаме поглед наляво или надясно и се правим на добри граждани. Преглъщащи завоалираната порнография, пропускаййки от едното ухо в другото цинизма на деня и между зъбите се наслагва не зъбен камък, а нерадост, болезненост, несъгласие… Добре, ние отказваме да запечатим посланията в умовете си, но останалите, те постъпват ли по същия начин, реагират ли така децата ни, децата на близките ни, момчетата и момичетата на съседите и съучениците на племенниците ни.

   Благодарна съм, че след едно спречкване у дома спрях да гледам поредица, която излишно ме натоварваше и зареждаше с нервност. Нима е оправдано да си задавам въпроси за непознати лица и да опитвам да разплитам техните житейски паяжини…поредицата е снимана и участниците вече са разрешили кое, как и защо. В моята житейска раница на гърба нося товара от предостатъчно въпросителни без разумен до днес отговор. Оправдавах слабостта си да не мога да се откъсна от телевизията си с вероятността, наблюдавайки чуждите криволици, да намеря и правилното разрешение за мен.

    Всеки ден уча или поне се опитвам да овладявам трудността да преценявам за какво да подарявам личното си време, да не изхвърлям през прозореца скъпоценните мигове. Защото ако не съм доволна, поне от моите действия, все едно превръщам невъзвратимото, никога неповтарящото се в смет. Бог ни подарява днешния ден, а ние забравяме дори да благодарим. Държим се като собственици, завоеватели на собствената си територия от 48 квадратни метра – кухня, хол, стая, тоалетна с душ, коридор.

   Божието слово е на върха на купчината ми книги. Поставено е най-отгоре, не за да боде погледа ми, а заради степента на важност. Преживяла съм разни житейски корабукрушения и щастливо съм се завърнала при канарата Христос.

 Независимо каква шапка ще избера да си сложа днес искам в мен да тече мъдростта Божия и да вървя напред вярвайки.

                   Христина Михайлова

Време е…

Денят ми често прилича на клетка

с врата отворена, която не виждам.

Катеря се, дращя, викам

докато се превърна в умора.

Цял ден копая и търся

светлината наоколо,

забрвяйки Божието слово,

което пълни с мъдрост сърцето ми.

Вече съм притежател на бели дантели в косите си,

а стъпките ми миришат все още на мляко…

Време, изхвърли ме от люлката си,

за да намеря силата да порасна.

                    Христина Михайлова