НЕВЕРОЯТНО, НО ФАКТ!

Най-големият убиец на взаимоотношения в семейството е критиката и скрития гняв и раздразнение. Вместо да изграждаме добри взаимоотношения в брака си, много често ние свободно критикуваме един друг с надеждата другия да бъде променен. Критиката става такъв навик, че се превръща в непрестанна заяждане, дори и в ежедневните разговори. Това за съжаление на е атмосфера, в която може да процъфтява добра интимност и семейна любов. Необходимо е да се вслушаме в себе си. Ако критикуваме по навик, трябва да се опитаме да бъдем внимателни и решени да не започваме с критика, дори и да ни се иска да си отмъстим. Вместо това е добре да заменим критичните думи с положителни, като хвалим и насърчаваме. Това, повярвайте ми може да обърне наопаки вашите взаимоотношения и да започнете да разбирате колко сте били изхабени преди това, когато не сте могли да седнете и просто да се порадвате на това, че разговаряте един с друг в атмосфера на откровено споделяне.

Гневът и враждебността, независимо от това колко са потулвани или сдържани, винаги убиват добрата семейна атмосфера. Скуката в брака е често маската, зад която се крият гняв и раздразнение, които никога не са открито изразени. Най-често става когато двойката не могат да разрешат възникналите проблеми. Те предпочитет напрегнатата учтивост като отказват да се справят с причината за напрежението. Понякога те приемат съпружеска фасада като се преструват, че конфликтът никога не е съществувал, но лошите чувства остават в тях.

Спорът, колкото и неприятен да изглежда в момента, е за предпочитане пред смразяващата тишина, защото показва стремеж за контакт с другия човек. Скритото желание на двамата спорещи е тяхното положение да бъде разбрано и да бъде прието от другия. Споровете понякога водят до ново разбиране мужд, съпрузите. „Битката” много често е по-приемлива от подтискането на мнения и чувства, което води до раздразнение, преминаващо в безразличие. Безразличието е истинският враг на любовта. Когато спорят и двамата са все още обърнати един към друг. Има две основни правила, ако искаме битката да е градивна. 1. Да се съгласят и двамата, че ще продължат да говорят, докато разрешат проблема и се разберат и 2. Да се съгласят да ограничат дискусията в рамките на настоящия конфликт, а не да се припомнят стари, минали грешки.

Подаръци от градините на Господа

   На семейния ни клон са “накацали” дузина проблеми и добре че след размяната на високо напрежение в думите се появи желание за каране на колела. Наистина винаги съществува една пролука, от която струи светлина и надеждата ни очаква да я открием.

   Небето е изрисувано с облаци, но какво по-приятно от летен ден без ярко слънце. Облечени с модата на сезона къси панталони и тениски се качваме на велосипедите. Друго не ни трябва – само път и колкото може да е по-дълъг, за да ни се проветрят главите от трудностите, мътещи яйце след яйце в главите ни…Срещаме и други хора на колела – двойки, сами…има и групички от колоездачи с багаж. Това са истинските туристи на колела – взели са със себе си един малък дом, за да се хранят и преспиват където заварят.

   Зеленината наоколо е щедра. Можеш да спреш за почивка и да вкусиш роденото от щедростта, която не е творение на човека… В градините на Господа /как иначе да ги нарека/ си късаме къпини, ябълки с още кисел вкус, сливи…Когато си гладен всеки подарен плод е сочен и утолява жаждата и приспива глада.

   Вятърът от колелата издухва тягостните ни усещания и вече се чувствам свежа и пълна с енергия. Вярвам, че ще загладим остротата на камъните с разбиране и дълготърпение. Няма да забравяме урока, че след работа тялото и ума ни имат право на отдих, на зареждане с други картини и чувства.

   Знаете ли, за първи път се качих на колело само преди три години. Не съм имала собствено такова, като дете исках да ми купят летни кънки, но нашите нямаха  финансова възможност…Е, карах кънките на съученичката ми Ани, тя даваше и на другите деца – Румяна, Пенка… да се спускаме по асфалта…

    Сядайки днес на подареното ми колело сякаш откривам детето в себе си – неопитало дузина лакомства…но не тъгувам, наслаждавам се на момента, който Бог ми дарява и се усмихвам.

    Какъв подарък ви направи Господ в днешния ден, а вие зарадвахте ли го…

             Христина Михайлова

“И Бог видя всичко, което сътвори: и ето, беше твърде добро”

   Четох за  остров Санторини – толкова нереално красив и се замечтах да отида да го докосна. С ръка и поглед… поне за няколко дълги дни.

   Но лятото е толкова добро и ми даде малка награда. Неочаквана, но прекрасна. Траеше само пет часа. Но беше една преливаща купа от настроение, несъбираема в погледа красота, тежък августовски наниз от цветове, прохладен вятър и румолене на река.

   Понякога разбираш, че за да преживееш романтика не е нужно да изтъркаш чифт обувки и да изядеш торба сух хляб. Изминаваш с колата 47 километра – нито повече, нито по-малко. И светът е сякаш друг…Сцена с възторжен декор!

   Колата остана в подреденото и сякаш излъскано с четка и сапун немско село. Преоблечени като туристи  крачим бодро нагоре. Пътят е край къщички с градини, в които най-вече се ширят разни видове цветя, оградите са символични. Берем си къпини и напредваме откъм сенчестата страна.

Замъкът е защитен с лозови насаждения – бяло и червено грозде за производство на вино. Старината е от ХVІІ век, но навсякъде историческите обяснения са на немски език, т.е. нищо не разбрахме. Една част е вече частно притежание, но и останалата си струва да се види. По малки извити стъпала се изкачихме до най-високата кула, където демонстрираше смелост знамето. Гледката те води в четирите посоки. Сложени са многобройни тебели, на които е отбелязано разстоянието до разни точки на света по права линия…фигурираха градове от Франция и Германия, та чак до Ню Йорк…някакви си 6 хиляди и отгоре км! Светът наистина чака да го опознаем!

   Продължихме по топлия път край селата. Зелени окосени поляни – докъдето успее да се покатери погледът, огромни селски къщи с дворове и цветни премени. Стигаме до минерални извори. В специален павилион можеш да опиташ водата – леко газирана и студена, но ако си носиш чашка. Ние сме придвидливи и не само имаме чаша, но и шише. Иначе така са направени чешмите, че не е възможно да напълниш бутилка. Но чашка по чашка събираш целебната течност. Нали сме си икономично-практични, но да не се обиждаме. Видяхме и немски семейства, които пристигаха с торбичка бутилки и чашка…Иначе се продава водата, но ти искат 1,50 евро… Прохладна пътека ни води край реката, минаваме до хотели, здравни центрове, парк с басейн, където можеш да потопиш краката си. Чуваш шумът, даже на едно място две реки се събират и не кръстосват шпаги, а заедно сляти танцуват върху камъните и заглушават градската глъч. Направиш ли двайсетина крачки загърбваш обхваналата те сантименталност и попадаш в цивилизацията на открити ресторанти и бързащи автомобили. Виждаме и защо навсякъде багрите са живи – една огромна лейка, държи я усмихнат мъж, напоява саксиите пред блока. Сякаш долових как петуниите му благодариха облекчени от струята прохлада.

   Питаме се  защо “говоренето” на водата те радва и успокоява, а звуците на автомобилите те дразнят…Дали е въпрос на нагласа, начин на живот и хармония в самия теб…

   След толкова хубавини посядаме на зелено и пием приготвеното у дома кафе. Пътуването е подобно кислород, но никак не е лошо и да можеш да се завърнеш в едно уютно кътче.

      Христина Михайлова

Избирам…

   Във вените на всяка моя дума тече болка. Разочарованието се е заселило в градината ми и сега скубя стръковете му. Раз-два…не искат да се откъсват, съпротивляват се, жилави са като неудовлетвореност, която пъпли в мислите човешки и не допуска и лъч топлина.

   Мечтаеш, кроиш съдбата със своята фантазия, не поставяш граници, ходиш по ръба, не се съобразяваш с другите. Издигаш въздушни кули и си готов почти да аплодираш колко си успешен. И когато това въобще не се случва на твоето време, по изчисленията ти, в скута ти се изтъркулва разочарованието. Тежък товар. Непоносим. Необходим. В началото ти се струва едва ли несправедливо, непонятно. Въпросите “защо”, “поради какво” трупат горчивина в гърлото ти. Не ти се говори. По-скоро можеш да поплачеш. Ако все пак откриеш сълзи в някое твое душевно кътче . Използвал си ги при разни весели поводи. Човек плаче и от щастие, нали?!

   Лесно е да се затичаш в определена посока, носейки раница с планирани победи. Обаче се спъваш, загубваш, уморено заспиваш и ти открадват коня…Човешкото ти време не съвпада с Божието време за сбъдване на тази мечта. Отчиташ го като провал и пробуждане от лош сън, но то е просто незрялост…Още стъпки са нужни да направиш, да укрепнеш във вяра и постоянство, да овладееш най-трудния урок на дълготърпението.

   Бях се запътила да удавя деня си в хленчене и мръщене, да си направя къща от самосъжаление. Но все пак се намери една отворена врата, проврях се през нея и дойдох да ви разкажа тъгата си. Вече не съм тъжна. Не е било точния час да преборя определен проблем, но победих. Победих огъня на мъката, готов да ме опожари.

   Избирам да съм зелено пасбище, а не пепелище.

       Христина Михайлова

Кой създаде злото?

Университетски професор задал следния въпрос на своите студенти:
- Всичко ли, което съществува, е създадено от Бога?
Студент смело отвърнал: – Да, създадено е от Бога.
- Значи Бог е създал всичко?
- Да сър. – потвърдил отново студентът.

Професорът продължил:
- Ако Бог е създал всичко, значи Той е създал и злото, тъй като то така или иначе съществува, така че съгласно принципа, че нашите дела определят нашата същност Бог е зло.

Студентът притихнал след този отговор.
Професорът бил много доволен от себе си и се похвалил пред студентите, как още веднъж доказал, че вярата в Бога е абсолютен мит.
Още един студент вдигнал ръка с молба да зададе въпрос.
- Разбира се. – Самодоволно отвърнал професорът.
Студентът се изправил и попитал: – Професоре, а студът съществува ли?
- Що за въпрос, разбира се, че съществува! На теб никога ли не е било студено?
Студентите се засмели на въпроса на младежа. А той продължил:
- Всъщност в съотвествие със законите на физиката студ не съществува, това което ние възприемаме за студ, е всъщност отсъствие на топлина. Човек или предмет могат да бъдат изучени в съотвествие на това дали притежават или предават енергия. Абсолютната нула е аболютно отсъствие на топлина. Цялата материя става инертна и не може да реагира при тази температура. Студ не съществува, ние сме създали тази дума за да обозначим това, което чувстваме при отсъствието на топлина.
Студентът продължил: – Професоре, а тъмнина съществува ли?
- Да, съществува.
Студентът отвърнал: – Отново не сте прав, сър. Тъмнината също не съществува. В действителност това е отсъствието на светлина. Можем да изучим светлината, но не и тъмнината. Можем чрез призмата на Нютон да разложим бялата светлина на отделните и цветове и да изучим дължината на вълната на всеки цвят. Вие не можете да измерите тъмнината. Обикновен лъч светлина може да се промъкне в тъмнината и да я просветли. Как може да се измери, колко е тъмно дадено пространство? Измерва се количеството светлина, нали така? Тъмнината е понятие измислено от хората, за да се опише отсъствието на светлина.
Накрая студентът попитал отново професора: – Сър, злото съществува ли?
Този път професорът отговорил доста по-неуверено:
- Разбира се, както вече казах виждаме го всеки ден, жестокостта между хората, множеството престъпления и насилие по света. Това са примери за съществуването на злото.

На което студентът отвърнал:
- Злото не съществува, сър, само по себе си, това е отсъствието на Бога. Прилича на студа и тъмнината – дума създадена от човека, да обозначи отсъствието на Бог. Той не е създал злото. Злото – това не е вяра или любов, които съществуват както толпината и светлината. Злото – това е резултатът от отсъствието на божествената любов у човека. Прилича на студа, който се появява тогава, когато няма топлина, или тъмнината, настъпваща при отсъствието на светлина.

Дете, събуди се!

   Яхвам метлата на настроението си и се издигам над проблемите. Отвисоко виждам, че не са неотложни и неразрешими. Какъв шанс! Да мигаш хитро с пъстри очи, да ръкомахаш с весели, боси крачета и да се радваш на зеленото “окосено” спокойствие. Мечтите ти пърхат наоколо като пеперуди и не мислиш, че това стремително отклонение ще предизвика главоболие или най-малкото виене на свят.

   Падаш на земята. Без сериозни охлюзвания. Вече си се сдобил с опит и набързо превързваш раните. Болката е част от вътрешния ти пейзаж. Не я удостояваш с внимание.

   Успяваме ли като децата да виждаме над трудностите, да погледнем зад ъгъла на опасността…Очите на малките са девствено море без нужда от призивите на природозащитници за екология и разумност. Дечицата не са омърсени в лавиране между компромиси и принципи, в безконечното гонене на поставени точки и цели за деня, месеца и тримесечието.

   Можем ли да изплакнем лицето си в техните изворни води и да ни се проясни?

   Получих отговорите на една 12-годишна красавица и умница, отворено към света дете, решила вече да напише своя първи роман. Девет години живее в Канада, но си е наше българче. Това лято е била за две седмици в родината си. Естествено, като бъдещ писател е лаконична, но прецизна.

   -Хареса ли ти България?

   -Да.

   -Какво те впечатли?

   – Планините.

 

   -Как се чувстваш там?

   -Свободно.

   Признавам си, че съм изненадана от отговорите й, но то е поради моята еднопосочност на мислене понякога. И заради заблужденията, че познавам добре хората. Ха-ха! Балоните на илюзиите ми са големи и с различни форми, но неиздръжливи на реалността. Твърде често “рисувам” с определени цветове и създавам по- скоро абстрактни картини.

   Как искам да разменим погледите си с тази хитруша, която сега играе с приятелчета си, и светът да влиза в мен, но чрез нейния поглед. Смятах, че детското е будно в мен, но явно не е…

   Дете, събуди се и остани!

         Христина Михайлова

 

Страхът от Господа

Вървях спокойно в приятната лятна утрин и гледах небето. Съзрях облак, който ми приличаше на тези, които носеха гръмотевици и бури – издължен, тъмното и светлото се смесили, изпъкващ на фона на останалите бледи и почти симпатични…И си помислих за Господ, и си казах “Милост, Господи”! “Моля те да няма поройни дъждове, пази ни…”

   Имаме ли страх от Бога? Отдаваме ли поне мислено почит и уважение?

   Някой ще се изтегне блажено на канапето и ще ми запрати обидената си презрителна усмивка…Какви размисли избра, за да ни дразниш във ваканционното време…Времето е подходящо да всичко, ще опонирам аз…едни хора почиват сега, други си търсят работа, младите очакват резултатите от кандидатстуденските  изпити…Ежедневието е препълнена кошница от надежди и умора, безсъние и упоритост.

   От какво се страхуваме, ние, днешните човеци…От пияни шофьори, от сгрешени медицински диагнози, от невърната голяма сума, от неподновяване на договора ни, от забравена ножица в тялото на пациента при операция /спомням си за подобен случай/, от зъболекар, от грабеж в дома ни – по време на отсъствието ни, от разбита кола и открадната сума от сметката ни, купувайки и плащайки чрез Интернет…Затваряме прозорци и врати, заключваме се, инсталираме системи и за наблюдение, наемаме бодигардове…Застраховаме имуществото си, фермата и домашните животни, правиме си доброволни застраховки и месечно отделяме суми, за да си осигурим спокойствие и сигурност…А къде е доброволната ни застраховка към Бога…седмична ли е тя, месечна или се сещаме веднъж-два пъти в годината по повод празниците…Искаме си прошка, правим дарение за приспиване на дразнещата съвест и продължаваме смело и безотговорно напред /или назад?!/.

   “Страхът от Господа е начало на мъдростта, но безумните презират мъдростта и поуката” – говори Соломон в Притчи 1:7 стих.

   Нормално ли е да се живее със страх, ще пипитате…не предизвиква ли това чувство объркване, нервност, дразнение, агресивност, депресия…Такива последици ще се открият, но когато се боим от всички изброени и неизброени възможни ситуации, когато нямаме и капчица вяра. Да се страхуваме от Господа не означава да треперим и гледаме с наведени очи, да ни липсва самочувствие и да говорим плашливо и неуверено, да носим черни дрехи и да се възмущаваме от радостта и веселите погледи, от оптимизма на околните…Защитавам мнението, че където съществуват общности от вярващи хора отсъстват кражбите и первезиите. Спазват се моралните норми и се цени човешката стойност, реда и доброто отношение, любовта надделява над трудностите. Но редно ли е да се изолираме и барикадираме от другите – да градим острови на безгрижността…не сме се появили на света с подобна мисия. Много лесно е да си на километри от изкушенията и да не се препъваш чувайки и виждайки грешките на хората.

   Бебето се ражда и съвсем скоро съзнателно го учат да се пази от кучета, огън, бодлите на розата…а учи ли го майката и бащата да се доверява на Бога и да внимава в стъпките си…Ние сме ученици през целия си живот и кога наранени, изгорени, плачещи преминаваме от урок на урок, каляваме стъпките си и увеличаваме доверието си в Господа. Но минават месеци и битки, четене на Библията, молитви, за да се усетиш закрепен в люшкащата се лодка на живота. Не са ти резервирани тихи и слънчеви дни, нито постоянна лекота в душата…Напротив – ще преживееш сътресения и всеки ден ще се налага да гребеш срещу неразбирането и нежеланието да се спрат и те изслушат, да поискат промяна в сърцето си…

  Ако започнем да възпитаваме децата си, да им показваме на дело Божията любов и сигурността в думите и обещанията Му, вярвам, че светът ще се стреми към проявената обич и ще я търси.

   Даваме ли любов и внимание на хората около нас, готови ли сме да забравим егоизма  си и да не премерваме всякога “колко съм дал и колко съм получил”…

    Христина Михайлова