СТИХОВЕ „хайку“

 

 

Стрийптиз на клона

   влюбени птици песента

   разсъбличат.

 

 

 

      Знаеш, обичам те…

     Голяма ли е любовта… 

     Като студа вън.

 

  

      Очаквам чудо…

      Едно бодлво цвете

      ми стана обица.

  

Утрото сложи

     слънчеви очила.

     Истината блестеше.

 

     Сляпо утро.

     От мъглата не виждаш

      дори мечтите.

 

Нощта изтича

     през цедката по навик.

     Мирис на нов ден.

  

     Враната вместо сирене

     грабна идеята ми.

      За мен бял лист.

  

     Как да минеш оттатък…

     Затвори очи

     и прекрачи мъглата. 

 

     Птица на дървото

     като звезда на върха.

     Мъти празник.

Хриси Панджаридис

 

Прилепване

Оглеждам се в себе си и наоколо… и понякога искрено, по детински, се учудвам как бързо и почти скорострелно човешкото сърце се прилепва за нещо. И това, да го назовем ново хоби, го превзема и обгръща с топлината на удоволствието. Всички свободни часове му се посвещават, мислите тичат все натам, човекът  е щастлив само и единствено отдавайки му се. Съблазън, навик, любимо занимание…бягане от неразрешените проблеми. Можем да го кръстим както ни харесва.

    Не съм против отмората и нуждата  краката и главата ни да почиват. Самата аз обичам да чета и да се разхождам дълго из парка. Но си спомням как в даден отрязък от време бях “абонирана” да гледам следобедните филми. Уж домакинствах и ги използах като приятен фон, но слушах репликите и бях в течение какво става на екрана. Вълнувах се и не оставах безпристрастна. Често “разнасях” ситуациите седмици наред и продължавах да се ангажирам със случилото се. А дали имаше случка изобщо?!

    Интернет днес е като новият световен ред – движи и управлява милиони, които иначе смятат, че са независими и умни същества. Свикване с непрекъсното вмъкващата се и направо досадна реклама, със примамките на грозното и неестетичното.

 Но нали все се говори и бих казала парадира с толерантността…ние се подсмиваме, обръщаме поглед наляво или надясно и се правим на добри граждани. Преглъщащи завоалираната порнография, пропускаййки от едното ухо в другото цинизма на деня и между зъбите се наслагва не зъбен камък, а нерадост, болезненост, несъгласие… Добре, ние отказваме да запечатим посланията в умовете си, но останалите, те постъпват ли по същия начин, реагират ли така децата ни, децата на близките ни, момчетата и момичетата на съседите и съучениците на племенниците ни.

   Благодарна съм, че след едно спречкване у дома спрях да гледам поредица, която излишно ме натоварваше и зареждаше с нервност. Нима е оправдано да си задавам въпроси за непознати лица и да опитвам да разплитам техните житейски паяжини…поредицата е снимана и участниците вече са разрешили кое, как и защо. В моята житейска раница на гърба нося товара от предостатъчно въпросителни без разумен до днес отговор. Оправдавах слабостта си да не мога да се откъсна от телевизията си с вероятността, наблюдавайки чуждите криволици, да намеря и правилното разрешение за мен.

    Всеки ден уча или поне се опитвам да овладявам трудността да преценявам за какво да подарявам личното си време, да не изхвърлям през прозореца скъпоценните мигове. Защото ако не съм доволна, поне от моите действия, все едно превръщам невъзвратимото, никога неповтарящото се в смет. Бог ни подарява днешния ден, а ние забравяме дори да благодарим. Държим се като собственици, завоеватели на собствената си територия от 48 квадратни метра – кухня, хол, стая, тоалетна с душ, коридор.

   Божието слово е на върха на купчината ми книги. Поставено е най-отгоре, не за да боде погледа ми, а заради степента на важност. Преживяла съм разни житейски корабукрушения и щастливо съм се завърнала при канарата Христос.

 Независимо каква шапка ще избера да си сложа днес искам в мен да тече мъдростта Божия и да вървя напред вярвайки.

                   Христина Михайлова

Време е…

Денят ми често прилича на клетка

с врата отворена, която не виждам.

Катеря се, дращя, викам

докато се превърна в умора.

Цял ден копая и търся

светлината наоколо,

забрвяйки Божието слово,

което пълни с мъдрост сърцето ми.

Вече съм притежател на бели дантели в косите си,

а стъпките ми миришат все още на мляко…

Време, изхвърли ме от люлката си,

за да намеря силата да порасна.

                    Христина Михайлова

Земя и небе

Извадих днес от скришното си на душата
обидата и болката, и суетата-
не бяха бисери и тъй и не разбрах,
защо на времето прилежно ги прибрах…
Тъй дълго свеждах поглед към земята,
в пръстта се взирах, не към небесата…
Така пръстта опита се да ме превземе-
животът ми да стане тежко бреме,
да вляза в тежка разпра със живота аз
и във сърцето да настане глад и мраз…
Не влизам със живота във двубой!
Защото Пътят, Истината и Живота ни е Той!
Приемам всичко, що отреждаш Боже,
че да се спори с Теб не трябва и не може!
Не против Теб, а с Теб ще вляза във ратта,
защото побеждаваш с любовта!

ДИЛЯНА НИКОЛОВА

Господ да те послуша в скърбен ден!

„Господ да те послуша в скърбен ден;

името на Бога Яковов да те постави нависоко!

Да ти прати помощ от светилището и да те подкрепи от Сион!

Да си спомни всичките твои приноси и да приеме всеизгарянето ти!

Да ти даде според желанието на сърцето ти

и да изпълни всяко твое намерение!

В спасението ти ще се зарадваме

и в името на Нашия Бог ще издигнем знамена.

Господ ще изпълни всички твои прошения!

Сега зная, че Господ избавя помазаника Си; ще го послуша от святото Си небе

със спрасителната сила на десницата Си.

Едни споменават колесници, а други коне, но ние ще споменем името на Господа, нашия Бог.

Те се спънаха и паднаха, а ние станахме и се изправихме.

ГОСПОДИ, ПАЗИ!

НЕКА НИ ПОСЛУША ЦАРЯТ, КОГАТО ГО ПРИЗОВЕМ! “  /ПСАЛМ 20/

Това е един от най-въздействащите псалми, в които се долавя радостното вълнение от мисълта, че въпросите на смърт и живот скоро ще получат развръзка. Този „Скърбен ден“ за изралтяните е ден на приближаваща битка, както става ясно от колесниците. Царят се подготвя за поход, неговата стратегия е готова и хората му са строени под бойните знамена. Следва колективна молитва за благословение и ясен отговор от Бога /“сега зная…“/ Нека и ние бъдем така уверени в битките, които водим всекидневно. Винаги да тръгваме с молитва, да бъдем уверени и да дочакаме Божия отговор за нас. Фактът, че скърбният ден се е превърнал в ден на молитва показва, че жизнерадостния дух на ст. 6-8 не е празен оптимизъм, а реалистична вяра! Боже помогни ни с вяра да изповядаме за нас: „… те се спънаха и паднаха, а ние станахме и се изправихме…“.

Как диша цикорията?

 С  тази чуденка ме стресна преди седмица синът ми. Беше един от въпросите за домашна работа по предмета им “наука за живота на земята”, нещо като моето едновремешно естествознание и ботаника, сляти заедно. Изведнъж сякаш наученото в училището ми се изпари и се почудих….ами с листата…Но отговорът ми не носеше увереност.

   Цикорията…С нея се запознах едва във Франция. Не съм я използвала в кухнята си преди това. Опитах две рецепти, но въпреки предупрежденията да я потапям за известно време в течност, да я сварявам и изхвърлям водата, тя си оставаше горчива и целият вкус на яденето се разваляше. Всъщност ми горчеше липсата на навик да употребявам този зеленчук. И ето, че сега цикорията си отмъщаваше за моята неприязън. Тя закачливо ме питаше чрез устата на момчето ми: “Как дишам?”

   Не е ли равносилно да си засилим да размишляваме върху прецизността и етапите на човешкото дишане… По-интересно е да си отговорим какво поемаме с вдишването и какво издишваме…Дали ако сме насърчавани към добро и справедливост ще отвръщаме с подигравки и егоизъм?!

   Всяка година излъчват предаването “Колонта”, където хората са поставени 40 дни при екстремни ситуации – спят под открито небе, пазят денонощно огъня си, хранят се оскъдно и сами осигуряват голяма част от менюто си и преодоляват почти непосилни за повечето препятствия. Снощи гледах поредната емисия и меко казано се подразних. Хубаво се бях зарекла миналата седмица да не си давам времето повече за подобен род извращения. Създателите на разлекателното шоу манипулират професионално участниците и се насърчава лицемерието и егоцентризма. До определен момент отборите воюват помежду си и някак си се търпи, но когато започне борбата всеки срещу всеки, всеки човек сам срещу останалите… наподобява животинският стремеж да оцелееш в глутницата.

И пак гласуваха срешу най-силния от тях. Отстраниха опасността момчето с най-добри спортни качества да се наложи. Сумата за победителя е огромна, но не е повече от запазването на човешкото достойнство, от издигането над интриганството. Още повече, че не оставаш скрит с шушукането си против другия…репликите се записват и зрителите са свидетели на кроежите кого да махнем този път, против кого да гласуваме…Питам се защо подобни зрелища се създават и жънат успех. Човек е гладен и жаден за мъст и кръв, за нечистоплътност в междуличностните отношения. Може би дотолкова е свикнал с тях, имунизиран по рождение да търпи греха и да не го дразни, че му се харесва да наблюдава подобни боричкания в работата си и в минутите за отмора…Свиква с злината и тя му липсва.. Да твори мръсотия се превръща в доходно и модерно занимание. Търсена и престижна професия.

Ако мине ден-два и не срещне на пътя си обидата и простотията ще му досучае и ще се запита къде живее?!

   Около мен не виреят само облагородени хора, не е “залесено” с благородни жестове и любезност. Напротив. Но каквото и да ми коства се опитвам да гледам на Него, на Нашия създател и да рисувам с думи и поведение светли багри. Естествено, че си нося товара на ежедневието на раменете /кога недоволничко, кога с повече кураж и усмивка/ и продължавам да вярвам в доброто и любовта.

   Как диша цикорията? Май вече имаш отговора.

            Христина Михайлова

Като есента съм

 

        Всеки ден пада по едно листо от мен.

        И какво ще стане по-нататък – след сезон, след два..

       Остава синът ми.

 

      Понякога губя пъстротата в очите

       и ми се завива свят

                                                                    от черното и сенките му…

 

       Животът ми е копие на дневен режим.

   Звън за събуждане. Чай.

  Изпращане детето на училище.

 Хранене и разхождане на куче.

  Готвене.  Пет минути разговори за бита.

   Малко сериал наместо успокоително.

  Проверка на имейлите.

  Навикът ми харесва реда.

  Мисълта ми отказва животът по график.

…Отдалечава се от мен.

Христина Михайлова

Мъдростта на детето

Твърде често се смятам за пораснала и можеща да възпитава сина си, да му дава пример, да отговаря на разните клонящи понякога към изчервяване въпроси…И живееща така в заблуждение имах повод да надзърна в клатушкащата се моя вяра и заблужденията на егоизма ми.

    Не е лесно публично да се разкривам, но си давам сметка, че душата ми е още “облечена” в дрехите на егоцентризма и ме вълнува дали съм оценена, разбрана, одобрена. Все търся истината, справедливостта, готова съм за дуелиране всеки ден. Ще се връщам на мястото, където са ме излъгали /по собствената ми преценка/ и ще настоявам за правото си. Чие право, всъщност?! Ако отдадат на мен удоволствието от победата как ще се чувства отсрещната страна…Дали ще се прехласвам на нервите и притесненията на един друг човек, та макар и непознат…

   На пръв поглед бяхме в центъра на всекидневна малка словесна хватка в магазина. Смятахме, че сме в правото си да получим отстъпка от цената, дадоха ни обяснение, че не се отнася до този вид стока. Касиерката посочи с пръст дребния шрифт, който не бях чела….Излизайки на светлина се спрях и зачетох…нищо такова не пишеше. Върнах се възмутена и тъпсеща обяснение за лъжата. Клиент съм и имам право, но жената ми отговори с нов аргумент. В ума ми се мярна идеята да повикат отговорника на магазина, но се отказах…Нервността ми преливаше над увереността. Реших да изчакам и да помисля по-дълго.

   На сутринта бях издирила телефона и имейла на търговския обект и обмислях да пиша или да се обаждам. Търсех си победата! Търсех да си удовлетворя егото на успешна жена и справящата се дама…Житейските състезания ли ме зареждаха с положителна енергия, с нужния емоционален кислород. Гладна съм за първото място?! В реда на мисли си задавам въпроси аз ли владея ситуацията или тя ме оплита в кошницата си да се налагам над другите, да отмъщавам, да не се оставям и последната рещаваща дума да е моята. Вижте колко съм силна и властна! Ама това аз ли съм?!

   Благодарна съм на детето си! Попитах го как да постъпя – писмо или телефон да избера, за да изисквам извинение от касиерката, а защо не и наказание за послъгването…Знаете какво ме посъветва моето растящо в смиреномъдрие момче, то каза: “Бог да я благослови!”

    Моментално ми олекна. Притесненията ми отпаднаха, чувствата ми на онеправдана изчезнаха. Завлядя ме спокойствие и радост. Спомних си стих от Псалом 39 “дай ми да зная колко съм кратковременен”…Горчилката беше отмита от душата ми и нямаше смисъл да я връщам пак и да яхвам вълната на мъста.

   “Не въздавайте зло за зло или хула за хула, а, напротив, благославяйте…” Първо послание на апостол Павел 3:9.

    Прекрасно е малките наши пиленца, които закриляме и грижовно отглеждаме, да ни напояват с Божията мъдрост. Да ни напомнят значимото.

 Значи словото живее в умовете и сърцата им…

          Христина Михайлова

При Господ няма забрава

  Понякога сме толкова богати на съмнения и преливащи от питаници, че ставаме направо милионери. Главоблъсканицата ни замъглява мисленето и всеки ден сме сякаш покрити със сланата на неверието…Чак да ни завидят слепите .

   А когато радостта докосне нашите брегове и сме натежали от щастие? Благодарим ли, намираме ли време, за да покажем удоволствието, че молитвите ни са чути…и не само чути, но и отговорени.

   Преди два дни Бог даде отговор на една моя майчина молба. Разрешението дойде неочаквано и без предварителни оптимистични знаци. Месеци наред бях в подножието, във възможно най-ниското и каменисто място, където беше покрито с нерадост и тъга. Опитите ми да задействам по човешки и да се екипирам с бързоходните ботуши, изпълвяващи желания, даваха нулев ефект. Сдобих се единствено с още неудовлетвореност. Усещах се да тропам по една врата, която не се отваряше – тихо ли хлопах, в неподходящо време ли…Въпросите ме опасваха и ме караха да се чувствам слаба и недостойна. Продължавах обаче – въпреки тишината – да се моля и да вярвам.

   Бог не е с моята нерешителност и търпение, дето е изтъняло и на път да изчезне. Бог е силен и времето му не се движи по човешката часовникова стрелка…Най-сетне трябва да го разбера и приема.

   Радостна съм. Изненадана от неподозираните методи на действие! Очарована съм от изобретателността на Господа…може би ще прозвучи помпозно. Но Господ е река, която залива страховете ти и носи смях и веселие.

    Приятели, Бог чува нашите думи, вижда сълзите и горчивото безсъние. Не ни забравя.

   Ние, вярващите в Него, не сме забравени.

              Христина Михайлова

Букет рози за Господ

   Днес неочаквано любимият ми мъж ме зарадва с букет рози. Той забравя рождения ми ден, но е запомнил, че предпочитаните цветя от мен са розите. В голямо количество и по-често, по възможност. Както ме болеше главата изведнъж болката изчезна и се развеселих. О-о… как обичам подаръците!

   И се позасрамих…кога за последен път го изненадах, кога сторих нещичко поне дребно за някой друг…Просто за удоволствие, за благодарност, за веселие в очите…

Преди дни гледах по канал 2 на Френската телевизия документалния филм “Завръщане към непознатата земя”, сниман в Хималаите. В основата на продукцията беше обикновено на пръв поглед семейство и една необикновена жена Долма. Бръчките по лицето й илюстрираха трудния живот и климат, където е родена и живее. Имаше момченце на шест години. Самата тя не изглеждаше млада, но в нея гореше огън. Родителите й не са били богати и не са я изпратили на училище. Пасейки животните през летата е взимала назаем учебниците на другите и сама  е открила тайната да пише и чете. На 13-годишна възраст я изпращат да учи в будистки манастир медицината на старите лекари. Там остава четири години. Запомня всички древни рецепти и днес е медицинска сестра. Помага на хората с лекарствата си, които приготвя сама, но най-вече със своята вяра и излъчване. Когато я гледах имах чувството, че от нея излиза светлина и обич, че е препълнена с доброта. От къде я взима, от къде всеки ден допълва изразходваното количество… и пак има за нуждаещия се, за потропалия на вратата й…И как беше доволна от живота си, от мизерията наоколо….То просто нямаше за какво да се закачи погледа ти – само планини и ниска трева, облаци в различни форми…

    В такива моменти се охарактеризирам като една лакомница, дето все не й стига…денят ми е къс и не си свършвам задачите, съседът ми е прекалено шумен и търся да му направя забележка, дъждът не спира и ми пречи да изляза, детето ми отваря хладилника и все не намира из многообразието какво да яде…Излишъците ми ме превръщат в недоволна и намръщена…Недооценяваща притежанията да съм жива, да мога да дишам, да бъда обичана, да се любувам на книги и картини, да пътувам…

   Филмът ни срещна и с четири млади момичета, които за цели пет месеца са сами и пасат стада добитък. Търчат по хълмовете, доят на ръка и по същия начин си правят масло. Сами са. А непрекъсното се усмихваха, пееха, закачаха се, разменяха си шегички и повтаряха, че им е хубаво да са заедно. Каква изненада за мен да видя една непресъхваща река от смях.., от очи, целите оцветени от младост и жизненост, от още нещо…

 Какво имаха те повече от мен?! Зъбери наоколо, кожени постелки на земята и току-що издоено мляко, върхове с  малко растителност и километри за тичане всекидневно…Не бяха виждали никога нашите плодове и зеленчуци, нашите луксозни играчки за забавления…Бяха богати на естествена човешка съпричастност, насладата да дишаш истински въздух и да си така близо до небето…

   “Чашата ти ще прелива”…казва псалмистът. А как твърде често ми се струва, че чашата ми не е допълнена, да не кажа направо си е празна…

    Господи, моля те да приемеш този букет рози! Защото ти ме обичаш и винаги намираш начин и чрез хората да ми го показваш.

                           Христина Михайлова