За любовта ли говорим….

Миналата седмица по френската телевизия излъчиха репортаж от Аржентина за брака между двама мъже. След първия отказ те са завели дело, сега печелят… и се женят. Споменаха, че това се случва в страна, където над 80 процента от хората се определят като католици…

   Видяхме радостта от подскачащи и целуващи се уста в уста лица от един и същи пол.

   На другата вечер толерантна Франция даде пример и за своето разбиране. Кметицата на един град говореше разралено, че тя няма нищо против подобни връзки и узаконяването им пред властта…ВАЖНОТО Е ДА СЕ ОБИЧАТ. Така тя се аргументира пред съвестта си.

   Глаголът “обичам” употребяваме в какъв ли не смисъл…Обичам сладолед, обичам да чета Ницше, обичам лятото, черния цвят, късите поли, парфюм “Шок”, хамстерите…Обичам!

   Обичам и искам да живея с човек от същия пол като мен….и не се спира до тук.

    Те настояват, демонстрират, говорят за нарушаване на човешките права…. желаят да осиновяват и деца. Да си играят на семейство! И в тази говорилня се замесват политици, известни личности, еднодневни имена, които търсят слава и повече шум и реклама. Прави се бизнес от всичко!

     Светът се е превърнал в един постоянно отворен и продаващ ВСИЧКО магазин.

    Ако в моята страна този артикул все още не се предлага, о….ще си го набавя от другата.

    Икономиката изживява криза, моралните ценности отдавна са поставени от някои в глава “разни”, и съвсем естествено семейството  се лута нагоре-надолу по дрогираната стълбица на приоритетите. Като че ли институциите и политиците се интересуват предимно и на първо място от процентите гласове, одобряващи мигновената им слава , но накъде вървят човешките отношения, бъдещето на семейството…оставят го едва ли не на случайността…

    Накъдето се е запътила нашата планета скоро стрелката на нормалното ще сочи като обикновено семейството, където мама и татко са двама влюбени, но с еднакви полови белези. И растящото в подобна идилия ще приема, че сме устроени по такъв начин.

    Е да, но не е направена земята по подобен аршин.

    Бог създаде Адам и Ева. Не вдъхна живот на двама Адам-овци или на две Еви.. Ако беше разумно Той щеше да го стори.

    Остави ни прекрасен пример за съвместен път между мъж и жена.

     И ако някои узаконяват или вече са със записан час да получат “да” на своите извращения, болестни състояния, любопитството на всяка цена да опитат какво ли не…

Християните знаем, каква е истината.

    Много пъти в историята истината е била обезценявана, но това не я прави в никакъв случай невалидна и неприложима.

                   Христина Михайлова

Денят си казва молитвата.

Денят си казва молитвата.

      Моли ме

      да не го пропилея.

След две седмици

   Почти тичам и вятърът ме подбутва в гърба,  помагайки ми да не закъснея за срещата. Както грее слънце, закапват дъждовни капки и ме разсмиват. Нямам време да се озъртам за дъга по небето… Чака ме една строга съциална работничка. Още при запознаването ни усетих парещата тръпка при допир да коприва. Любезност, римуваща се успешно със студенина, думи, извадени от формуляр “Как да разговаряме с човек, намиращ се на борсата на труда”.

   Тя е видимо на моите тридесет и няколко гримирани години, висока е като критериите, на които не отговарям, очилата й са модерни и отиват на бялото й, уморено лице. Прилича ми на красива, неизгладена дреха.

   Рамката на вратата е стъклена и я виждам как рови из кожената си кафява чанта. Почуквам я и изненадвам. Усмивката ми е водопад, който я залива и тя за миг ме поглежда странно.

   – Седнете.

 Обстановката показва липсата на въображение или внушие, че тук само се работи, никакви лирични отклонения. Няма картини по стените, снимки на децата /знам, че е майка на две момичета/, вазата за цветя сигурно е абонирана за прах и прибрана в шкафа, отляво на бюрото й.

   Веднага изважда разграфен лист, пише името ми и часа, дава да се подпиша. Виждам по номерата, че днес вече е разговаряла с петима в моята ситуация. Ясно защо в стаята не откривам цветни петна или следи от женска чувствителност. Между четирите стени се е насъбрало притеснение, неизговорени мъчителни думи и всеки жест на щастие може да се приеме за абсурден.

 

-          Усмихвате се. Изглеждате доволна…

-          Да, навън, в слънцето, изведнъж заваля дъжд…- Изказването ми е на път да я извади от мрачното равновесие. – След една година чакане получих последната си заплата от сладкарницата, където работих. Обади се и една от приятелките ми, която от години живее в чужбина, мислех си, че съм забравена.

-          Подготвила съм за попълване тестове, които да ви помогнат да разберете какво ви интересува и каква работа бихте искали да започнете. Попълнете ги у дома и след две седмици, на другата ни среща, ще ги донесете.

-          Знаете вече, че притежавам свърхчувствителен нос, силно развито обоняние и имам огромното желание да го използвам…може би в парфюмерийна фабрика…нещо подобно.

-          Възможно е, но по-скоро опитайте в шоколадовите заводи. В района ни те са известни. Намерете адресите, имейлите им и пишете.

-          Вие не можете ли да ми помогнете?

-          Не разполагам с компютър, а и нямам време. Задачата ми е да ви насоча, да ви провокирам да мислите и търсите.

Цялата ми същност е изпълнена единствено с мисълта да търся. Търсех, но не намирах. Кой знае защо смятах, че тя ще ми помогне. И без попълването на теста бях в състояние да й кажа, че предпочитам да бъда в екип, но на ръководно място, да търсят и оценяват мнението ми, но не то да бъде рещаващото.

-          Вие все пак познавате много хора, къде да се насоча конкретно? Няма ли да се организира скоро курс, в който да ме включите.

-          Знаете ли броят на чакащите за курсове… За вашата специалност не намирам нищо. Трябва да се преориентирате.

Чувствам как търпението ми ще излезе извън кожата си. Моят проблем е, че не знам към какво ново да се насоча, а нейният, че не може да ме търпи повече. С въпросите си разшивам наизустената й рамка на изпаднал в депресия и преродил се в мълчаливо творение. Тя ме приема едва ли не в ролята на пациент, аз се съпротивлявам.

  В очите й вместо цвят виждам бодли.  Безработна съм, на социална помощ, но се радвам по детински на природните изненади, тя – със своя пост и сигурност, не разбира вълненията ми.

-          Вие какво бихте ми препоръчали, кой курс би ми дал шансове за работа?

-          Навън вече ме чака следващият. Закъснявам.

Времето ми е изтекло. Половин час бюрократичната машина е отделила силите си да се погрижи за мен. Но не съм само аз, милиони сме.

… Дали съм щастлива, че след две седмици ще мога да отворя една врата и жената ще ме изслуша, та макар и по задължение и в строго определени минути.

 Чудя се ще боде ли още копривата в погледа й… чувала съм, че старата гори  по-силно.

                             Христина Паджаридис

 

 

СТИХОВЕ „хайку“

 

 

Стрийптиз на клона

   влюбени птици песента

   разсъбличат.

 

 

 

      Знаеш, обичам те…

     Голяма ли е любовта… 

     Като студа вън.

 

  

      Очаквам чудо…

      Едно бодлво цвете

      ми стана обица.

  

Утрото сложи

     слънчеви очила.

     Истината блестеше.

 

     Сляпо утро.

     От мъглата не виждаш

      дори мечтите.

 

Нощта изтича

     през цедката по навик.

     Мирис на нов ден.

  

     Враната вместо сирене

     грабна идеята ми.

      За мен бял лист.

  

     Как да минеш оттатък…

     Затвори очи

     и прекрачи мъглата. 

 

     Птица на дървото

     като звезда на върха.

     Мъти празник.

Хриси Панджаридис

 

Прилепване

Оглеждам се в себе си и наоколо… и понякога искрено, по детински, се учудвам как бързо и почти скорострелно човешкото сърце се прилепва за нещо. И това, да го назовем ново хоби, го превзема и обгръща с топлината на удоволствието. Всички свободни часове му се посвещават, мислите тичат все натам, човекът  е щастлив само и единствено отдавайки му се. Съблазън, навик, любимо занимание…бягане от неразрешените проблеми. Можем да го кръстим както ни харесва.

    Не съм против отмората и нуждата  краката и главата ни да почиват. Самата аз обичам да чета и да се разхождам дълго из парка. Но си спомням как в даден отрязък от време бях “абонирана” да гледам следобедните филми. Уж домакинствах и ги използах като приятен фон, но слушах репликите и бях в течение какво става на екрана. Вълнувах се и не оставах безпристрастна. Често “разнасях” ситуациите седмици наред и продължавах да се ангажирам със случилото се. А дали имаше случка изобщо?!

    Интернет днес е като новият световен ред – движи и управлява милиони, които иначе смятат, че са независими и умни същества. Свикване с непрекъсното вмъкващата се и направо досадна реклама, със примамките на грозното и неестетичното.

 Но нали все се говори и бих казала парадира с толерантността…ние се подсмиваме, обръщаме поглед наляво или надясно и се правим на добри граждани. Преглъщащи завоалираната порнография, пропускаййки от едното ухо в другото цинизма на деня и между зъбите се наслагва не зъбен камък, а нерадост, болезненост, несъгласие… Добре, ние отказваме да запечатим посланията в умовете си, но останалите, те постъпват ли по същия начин, реагират ли така децата ни, децата на близките ни, момчетата и момичетата на съседите и съучениците на племенниците ни.

   Благодарна съм, че след едно спречкване у дома спрях да гледам поредица, която излишно ме натоварваше и зареждаше с нервност. Нима е оправдано да си задавам въпроси за непознати лица и да опитвам да разплитам техните житейски паяжини…поредицата е снимана и участниците вече са разрешили кое, как и защо. В моята житейска раница на гърба нося товара от предостатъчно въпросителни без разумен до днес отговор. Оправдавах слабостта си да не мога да се откъсна от телевизията си с вероятността, наблюдавайки чуждите криволици, да намеря и правилното разрешение за мен.

    Всеки ден уча или поне се опитвам да овладявам трудността да преценявам за какво да подарявам личното си време, да не изхвърлям през прозореца скъпоценните мигове. Защото ако не съм доволна, поне от моите действия, все едно превръщам невъзвратимото, никога неповтарящото се в смет. Бог ни подарява днешния ден, а ние забравяме дори да благодарим. Държим се като собственици, завоеватели на собствената си територия от 48 квадратни метра – кухня, хол, стая, тоалетна с душ, коридор.

   Божието слово е на върха на купчината ми книги. Поставено е най-отгоре, не за да боде погледа ми, а заради степента на важност. Преживяла съм разни житейски корабукрушения и щастливо съм се завърнала при канарата Христос.

 Независимо каква шапка ще избера да си сложа днес искам в мен да тече мъдростта Божия и да вървя напред вярвайки.

                   Христина Михайлова

Време е…

Денят ми често прилича на клетка

с врата отворена, която не виждам.

Катеря се, дращя, викам

докато се превърна в умора.

Цял ден копая и търся

светлината наоколо,

забрвяйки Божието слово,

което пълни с мъдрост сърцето ми.

Вече съм притежател на бели дантели в косите си,

а стъпките ми миришат все още на мляко…

Време, изхвърли ме от люлката си,

за да намеря силата да порасна.

                    Христина Михайлова

Земя и небе

Извадих днес от скришното си на душата
обидата и болката, и суетата-
не бяха бисери и тъй и не разбрах,
защо на времето прилежно ги прибрах…
Тъй дълго свеждах поглед към земята,
в пръстта се взирах, не към небесата…
Така пръстта опита се да ме превземе-
животът ми да стане тежко бреме,
да вляза в тежка разпра със живота аз
и във сърцето да настане глад и мраз…
Не влизам със живота във двубой!
Защото Пътят, Истината и Живота ни е Той!
Приемам всичко, що отреждаш Боже,
че да се спори с Теб не трябва и не може!
Не против Теб, а с Теб ще вляза във ратта,
защото побеждаваш с любовта!

ДИЛЯНА НИКОЛОВА

Господ да те послуша в скърбен ден!

„Господ да те послуша в скърбен ден;

името на Бога Яковов да те постави нависоко!

Да ти прати помощ от светилището и да те подкрепи от Сион!

Да си спомни всичките твои приноси и да приеме всеизгарянето ти!

Да ти даде според желанието на сърцето ти

и да изпълни всяко твое намерение!

В спасението ти ще се зарадваме

и в името на Нашия Бог ще издигнем знамена.

Господ ще изпълни всички твои прошения!

Сега зная, че Господ избавя помазаника Си; ще го послуша от святото Си небе

със спрасителната сила на десницата Си.

Едни споменават колесници, а други коне, но ние ще споменем името на Господа, нашия Бог.

Те се спънаха и паднаха, а ние станахме и се изправихме.

ГОСПОДИ, ПАЗИ!

НЕКА НИ ПОСЛУША ЦАРЯТ, КОГАТО ГО ПРИЗОВЕМ! “  /ПСАЛМ 20/

Това е един от най-въздействащите псалми, в които се долавя радостното вълнение от мисълта, че въпросите на смърт и живот скоро ще получат развръзка. Този „Скърбен ден“ за изралтяните е ден на приближаваща битка, както става ясно от колесниците. Царят се подготвя за поход, неговата стратегия е готова и хората му са строени под бойните знамена. Следва колективна молитва за благословение и ясен отговор от Бога /“сега зная…“/ Нека и ние бъдем така уверени в битките, които водим всекидневно. Винаги да тръгваме с молитва, да бъдем уверени и да дочакаме Божия отговор за нас. Фактът, че скърбният ден се е превърнал в ден на молитва показва, че жизнерадостния дух на ст. 6-8 не е празен оптимизъм, а реалистична вяра! Боже помогни ни с вяра да изповядаме за нас: „… те се спънаха и паднаха, а ние станахме и се изправихме…“.

Как диша цикорията?

 С  тази чуденка ме стресна преди седмица синът ми. Беше един от въпросите за домашна работа по предмета им “наука за живота на земята”, нещо като моето едновремешно естествознание и ботаника, сляти заедно. Изведнъж сякаш наученото в училището ми се изпари и се почудих….ами с листата…Но отговорът ми не носеше увереност.

   Цикорията…С нея се запознах едва във Франция. Не съм я използвала в кухнята си преди това. Опитах две рецепти, но въпреки предупрежденията да я потапям за известно време в течност, да я сварявам и изхвърлям водата, тя си оставаше горчива и целият вкус на яденето се разваляше. Всъщност ми горчеше липсата на навик да употребявам този зеленчук. И ето, че сега цикорията си отмъщаваше за моята неприязън. Тя закачливо ме питаше чрез устата на момчето ми: “Как дишам?”

   Не е ли равносилно да си засилим да размишляваме върху прецизността и етапите на човешкото дишане… По-интересно е да си отговорим какво поемаме с вдишването и какво издишваме…Дали ако сме насърчавани към добро и справедливост ще отвръщаме с подигравки и егоизъм?!

   Всяка година излъчват предаването “Колонта”, където хората са поставени 40 дни при екстремни ситуации – спят под открито небе, пазят денонощно огъня си, хранят се оскъдно и сами осигуряват голяма част от менюто си и преодоляват почти непосилни за повечето препятствия. Снощи гледах поредната емисия и меко казано се подразних. Хубаво се бях зарекла миналата седмица да не си давам времето повече за подобен род извращения. Създателите на разлекателното шоу манипулират професионално участниците и се насърчава лицемерието и егоцентризма. До определен момент отборите воюват помежду си и някак си се търпи, но когато започне борбата всеки срещу всеки, всеки човек сам срещу останалите… наподобява животинският стремеж да оцелееш в глутницата.

И пак гласуваха срешу най-силния от тях. Отстраниха опасността момчето с най-добри спортни качества да се наложи. Сумата за победителя е огромна, но не е повече от запазването на човешкото достойнство, от издигането над интриганството. Още повече, че не оставаш скрит с шушукането си против другия…репликите се записват и зрителите са свидетели на кроежите кого да махнем този път, против кого да гласуваме…Питам се защо подобни зрелища се създават и жънат успех. Човек е гладен и жаден за мъст и кръв, за нечистоплътност в междуличностните отношения. Може би дотолкова е свикнал с тях, имунизиран по рождение да търпи греха и да не го дразни, че му се харесва да наблюдава подобни боричкания в работата си и в минутите за отмора…Свиква с злината и тя му липсва.. Да твори мръсотия се превръща в доходно и модерно занимание. Търсена и престижна професия.

Ако мине ден-два и не срещне на пътя си обидата и простотията ще му досучае и ще се запита къде живее?!

   Около мен не виреят само облагородени хора, не е “залесено” с благородни жестове и любезност. Напротив. Но каквото и да ми коства се опитвам да гледам на Него, на Нашия създател и да рисувам с думи и поведение светли багри. Естествено, че си нося товара на ежедневието на раменете /кога недоволничко, кога с повече кураж и усмивка/ и продължавам да вярвам в доброто и любовта.

   Как диша цикорията? Май вече имаш отговора.

            Христина Михайлова

Като есента съм

 

        Всеки ден пада по едно листо от мен.

        И какво ще стане по-нататък – след сезон, след два..

       Остава синът ми.

 

      Понякога губя пъстротата в очите

       и ми се завива свят

                                                                    от черното и сенките му…

 

       Животът ми е копие на дневен режим.

   Звън за събуждане. Чай.

  Изпращане детето на училище.

 Хранене и разхождане на куче.

  Готвене.  Пет минути разговори за бита.

   Малко сериал наместо успокоително.

  Проверка на имейлите.

  Навикът ми харесва реда.

  Мисълта ми отказва животът по график.

…Отдалечава се от мен.

Христина Михайлова